*апчих* Студ, студ...вълчи студ... Интересен факт за Англия е че тук не може да се облечеш по начин, така че през целия ден да се чувстваш добре в дрехите си. Нека вземем за пример днес. Събуждам се и нямам никакво желание да си покажа носа от под завивките...топло и приятно. Все пак се налага..ставам, правя си закуска за рекордно време, включвам лапотпа и се шмугвам обратно на топло (което за съжаление е изстинало в кратките 2 минути в които съм летял из стаята). Малко по-късно с огромно нежелание си навличам дрехи, така че да ми стане топло извън леглото. Разбира се в стаята ми е добре, слагам нещо допълнително като за на вън и излизам.. Разбира се, времето е доста по-различно от това, което е било вчера и не можеш да съобразиш облеклото си по този начин. Днес беше...сняг и слънце. В първия момент, когато престъпих прага ме обхвана вълна от студ и се почудих дали да не се върна за да добавя още един слой дрехи, но осъзнах, че вече ме мързи да се кача по стълбите и продължих по пътя си. Не след дълго обаче студът беше изчезнал и вече се сварявах в дрехите си, но пък ръцете ми измръзваха ако стояха извън джобовeтe ми дори за половин минута. След което самосготвянето ми продължи в университета, където преминавах от много топла стая в студена и така цял ден. След което вечерта (по-точто 4,30, но при нас вече е тъмно) излизаш на вън и изпитваш онова приятно чувство, което те е накарало да се зачудиш дали да не се върнеш за още дрехи, е да, ама вече е малко късно. И така от топло на студено, от студено на топло вече живея тук от повече от два месеца. Още нещо, което ми направи впечатление е, че тук такова нещо като отделни сезони не съществува или поне не за тревата, защото тя е винаги зелена. Тръгвайки от България преди няколко месеца ливадите по пътя вече придобиваха убито жълт цвят, но тук всичко е зелено (освен ако не са му изпаднали листата).
Тази седмица мина както всяка друга, с изключение на това, че най-накрая гласа в главата ми стана прекалено досаден и настойчив и започнах да правя сайта си. Даже мога да кажа, че е почти готов и имам още около 3-4 часа работа по него, което си е крещящо малко, в сравнение с времето, което прекарах над него през последните няколко дни. Проблема е, че когато един товар ти падне от гърба, неизбежно друг натежава и така, до като не дойде почивката, но пък какво да се прави...университет. Крайните срокове наближават все повече и повече и вече са на две седмици разстояние, което от една страна е хубаво, защото е знак, че скоро ще приключим и ще дойде време да се прибирам и да не се притеснявам за работа за някакъв период на време, но пък от друга страна ме притиска да завършвам вече започнатите проекти, което означава още дълги часове работа. Интересното е, че след всяка лекция се чувствам напълно изцеден и притеснен за всичко, но ми отнема няколко часа да се съвзема, да спра да се притеснявам и да се захвана за работа, която планувам с дни напред и горе-долу всеки час протича па план в главата ми и огромният списък с неща за вършене намалява бавно, но сигурно.
Вече ми стана навик да описвам или поне да обяснявам какво съм ял, къде съм ходил и т.н обаче тази седмица не се случи много, защото се бях заровил в стаята си да върша работа, за да мога да си почина пълноценно малко по-натам и да не се налага да върша всичко в последния момент (както попринцип много обичам да правя, но не е нито здравословно, нито особено приятно). Онзи ден присъствах на вечеря за Деня на благодарността, която моите съквартиранти организираха, което означава готова храна, за която не трябва да се занимавам сам да готвя или пък да плащам хаха. Както повечето неща, върху които хората влагат усилия, за да впечатлят другите и тази вечеря беше доста вкусна, въпреки че сготвеното не беше нищо особено, но си личеше старанието на „готвачите”. Разбира се, благодарихме за всички хубави неща, които ни се бяха случили в последно време или които имаха нещо общо с присъстващите и веднага след това се нахвърлихме на храната, като „невиждали”, както някои хора обичат да казват...студентски живот... Бен реши да ме накара да пия нещо, след като аз продължително отказвах всичко, което ми се предлагаше, но като донесе бутилката с вино и я отвори само, за да ме дразни, защото знае че харесвам вино, аз най-накрая се предадох, та не само храната, но и всичко останало беше в комплект и ми беше поднесено „на тепсия” (даже после измиха тепсията, т.е. чинията ми хаха) Успях да си сготвя пиле с ориз, което се получи по-добре от колкото очаквах и мога да добавя и тази манджа в списъка си с готварски успехи (който в последно време набъбва доста). Снимки за съжаление не мога да ви предложа сега, тъй като все още не съм се развихрил да направя фотосесия и на това ядене, но пък и това време ще дойде и следващата седмица ако не забравя ще ви удостоя с портрет на едно пиле с ориз.
Забавното е че от както съм тук и аз както всички останали започвам да се паникъосвам когато завали снях, разбира се с различна причина. Някои ги е страх от какво ли не свързано със заледената вода на парцали, но пък мен от това да не затворят летищата и какво ли още не, защото миналата година беше доста фрапиращ пример за това как дори и малко снежец може да блокира една цяла страна. Разбира се нещо такова, но в малък мащаб се случи след като днес доста лекции бяха отменени (разбира се, нито една от моите, заради които седях цял ден в университета). Интересното е че дори и съвсем малка снежна покривка може да те накара да почувстваш коледно настроение още през ноември. Въпреки, че доста магазини са вече украсени, светят и имат нещо като коледни намаления (които вече трябваше да са факт, но уви) малкото снежец днес успя да направи всичката украса (която седи от 12-и октомври) малко по-смислена и приятна. То през последните няколко дни валя нещо като сняг, но само днеска успя да се заседи (нищо, че сутринта имаше, а вечерта вече не). Нови снимки ще успеете да видите във фейсбук (ако не веднага, то поне в следващите няколко часа или до ден-два.) До тогава и следващия петък коментари са винаги оценени J
Няма коментари:
Публикуване на коментар