...там, където тревата е вечно зелена...

*апчих* Студ, студ...вълчи студ... Интересен факт за Англия е че тук не може да се облечеш по начин, така че през целия ден да се чувстваш добре в дрехите си. Нека вземем за пример днес. Събуждам се и нямам никакво желание да си покажа носа от под завивките...топло и приятно. Все пак се налага..ставам, правя си закуска за рекордно време, включвам лапотпа и се шмугвам обратно на топло (което за съжаление е изстинало в кратките 2 минути в които съм летял из стаята). Малко по-късно с огромно нежелание си навличам дрехи, така че да ми стане топло извън леглото. Разбира се в стаята ми е добре, слагам нещо допълнително като за на вън и излизам.. Разбира се, времето е доста по-различно от това, което е било вчера и не можеш да съобразиш облеклото си по този начин. Днес беше...сняг и слънце. В първия момент, когато престъпих прага ме обхвана вълна от студ и се почудих дали да не се върна за да добавя още един слой дрехи, но осъзнах, че вече ме мързи да се кача по стълбите и продължих по пътя си. Не след дълго обаче студът беше изчезнал и вече се сварявах в дрехите си, но пък ръцете ми измръзваха ако стояха извън джобовeтe ми дори за половин минута. След което самосготвянето ми продължи в университета, където преминавах от много топла стая в студена и така цял ден. След което вечерта (по-точто 4,30, но при нас вече е тъмно) излизаш на вън и изпитваш онова приятно чувство, което те е накарало да се зачудиш дали да не се върнеш за още дрехи, е да, ама вече е малко късно. И така от топло на студено, от студено на топло вече живея тук от повече от два месеца. Още нещо, което ми направи впечатление е, че тук такова нещо като отделни сезони не съществува или поне не за тревата, защото тя е винаги зелена. Тръгвайки от България преди няколко месеца ливадите по пътя вече придобиваха убито жълт цвят, но тук всичко е зелено (освен ако не са му изпаднали листата).

Тази седмица мина както всяка друга, с изключение на това, че най-накрая гласа в главата ми стана прекалено досаден и настойчив и започнах да правя сайта си. Даже мога да кажа, че е почти готов и имам още около 3-4 часа работа по него, което си е крещящо малко, в сравнение с времето, което прекарах над него през последните няколко дни. Проблема е, че когато един товар ти падне от гърба, неизбежно друг натежава и така, до като не дойде почивката, но пък какво да се прави...университет. Крайните срокове наближават все повече и повече и вече са на две седмици разстояние, което от една страна е хубаво, защото е знак, че скоро ще приключим и ще дойде време да се прибирам и да не се притеснявам за работа за някакъв период на време, но пък от друга страна ме притиска да завършвам вече започнатите проекти, което означава още дълги часове работа. Интересното е, че след всяка лекция се чувствам напълно изцеден и притеснен за всичко, но ми отнема няколко часа да се съвзема, да спра да се притеснявам и да се захвана за работа, която планувам с дни напред и горе-долу всеки час протича па план в главата ми и огромният списък с неща за вършене намалява бавно, но сигурно.

Вече ми стана навик да описвам или поне да обяснявам какво съм ял, къде съм ходил и т.н обаче тази седмица не се случи много, защото се бях заровил в стаята си да върша работа, за да мога да си почина пълноценно малко по-натам и да не се налага да върша всичко в последния момент (както попринцип много обичам да правя, но не е нито здравословно, нито особено приятно). Онзи ден присъствах на вечеря за Деня на благодарността, която моите съквартиранти организираха, което означава готова храна, за която не трябва да се занимавам сам да готвя или пък да плащам хаха. Както повечето неща, върху които хората влагат усилия, за да впечатлят другите и тази вечеря беше доста вкусна, въпреки че сготвеното не беше нищо особено, но си личеше старанието на „готвачите”. Разбира се, благодарихме за всички хубави неща, които ни се бяха случили в последно време или които имаха нещо общо с присъстващите и веднага след това се нахвърлихме на храната, като „невиждали”, както някои хора обичат да казват...студентски живот... Бен реши да ме накара да пия нещо, след като аз продължително отказвах всичко, което ми се предлагаше, но като донесе бутилката с вино и я отвори само, за да ме дразни, защото знае че харесвам вино, аз най-накрая се предадох, та не само храната, но и всичко останало беше в комплект и ми беше поднесено „на тепсия” (даже после измиха тепсията, т.е. чинията ми хаха) Успях да си сготвя пиле с ориз, което се получи по-добре от колкото очаквах и мога да добавя и тази манджа в списъка си с готварски успехи (който в последно време набъбва доста). Снимки за съжаление не мога да ви предложа сега, тъй като все още не съм се развихрил да направя фотосесия и на това ядене, но пък и това време ще дойде и следващата седмица ако не забравя ще ви удостоя с портрет на едно пиле с ориз.

Забавното е че от както съм тук и аз както всички останали започвам да се паникъосвам когато завали снях, разбира се с различна причина. Някои ги е страх от какво ли не свързано със заледената вода на парцали, но пък мен от това да не затворят летищата и какво ли още не, защото миналата година беше доста фрапиращ пример за това как дори и малко снежец може да блокира една цяла страна. Разбира се нещо такова, но в малък мащаб се случи след като днес доста лекции бяха отменени (разбира се, нито една от моите, заради които седях цял ден в университета). Интересното е че дори и съвсем малка снежна покривка може да те накара да почувстваш коледно настроение още през ноември. Въпреки, че доста магазини са вече украсени, светят и имат нещо като коледни намаления (които вече трябваше да са факт, но уви) малкото снежец днес успя да направи всичката украса (която седи от 12-и октомври) малко по-смислена и приятна. То през последните няколко дни валя нещо като сняг, но само днеска успя да се заседи (нищо, че сутринта имаше, а вечерта вече не). Нови снимки ще успеете да видите във фейсбук (ако не веднага, то поне в следващите няколко часа или до ден-два.) До тогава и следващия петък коментари са винаги оценени J

...пясъчен часовник...

Пореден петък, поредна блог публикация. Скоро се замислих над това колко интересно нещо е времето. Или изобилства от такова или не ти достига. Смешното е как нещата могат да се преобърнат за часове или ден. В единия момент се чудиш какво да свършиш, за да не умреш от скука, а в следващия са те погълнали задължения и задачи, а също така и безброй крайни срокове, които трябва да изпълниш. Точно в такава вихрушка се намирам в момента. Разбира се, всичко започна с онова затишие преди буря, което всеки от нас изпитва от време на време (тук обаче попадам на такива през седмица). Щастлив от факта, че съм приключил с логото си и все пак неосъзнаващ, че времето бавно намалява аз се отдадох на кратка (за съжаление) почивка. Съботата и неделята минаха мудно, както когато знаеш, че имаш работа, но също така знаеш, че има достатъчно време да я свършиш и може да си поклатиш краката още няколко дни (да, бе!). Първата тухла, която падна от небето върху главата ми беше в понеделник. Странен обичай, който не осъзнавах, че правя (зачертвайки изминалите дни в календара) по време на лекцията за уеб сайтове и развитие ме хвърли в трета глуха и тетрадката крещеше безгласно в лицето ми, че въсщност остават още около 4 седмици (тогава, а сега 3) до срока за предаване на курсовите работи. Вглеждайки се в слайдовете осъзнах също така, че вече сме приключили с информацията, която ни е нужна за изработката на уеб сайта, който трябва да предадем. Не оставайте с впечатлението, че не знаех това, но просто го осъзнах малко по-късно, седящ на мекото столче в стаята и напрягащ се да установя връзката между цялата информация, която ме е заляла по време на лекцията. Както всеки път се огледах и видях неразбиращите лица в аудиторията и разменяйки кратки изречения с хората около мен, осъзнах, че не съм единственият, който не е направил нищо по въпроса с курсовата работа, всъщност никой не беше започнал, но всички се притесняваха дали изобщо ще успеят да покрият изискванията. Аз както всеки път си казах „Алекс, имаш време, цялата седмица е пред теб, пък и целият месец”..да, ама времето тече..

Отбелязах вторник със собствената си фото сесия, която трябваше да направя във връзка с курса на Робърт, което означаваше, че обикалях града с камерата си и се снимах на различни фонове, от различни ъгли, опитвайки се да измисля различни концепции. Това, иначе приятно за мен занимание (ако погледнете снимките ми във фейс, ще разберете за какво говоря) отне цялата сутрин и премръзнал, но със стотина снимки на картата се прибрах и осъзнах, че времето е напреднало повече от очакваното и трябва да се поразтичкам до университета за обиколката, която трябваше да направя на неизвестен студент, заинтересован от това, което уча и от кампуса. Успях да стигна, както по план десет минути по-рано, така че когато тя пристигне аз да съм там с моята нова червена тениска на която с големи букви беше написано, че съм ученически посланик. Разбира се, тя вече беше там разглеждайки книжки и диплянки, които бяха оставени на бюрото до усилено работещата рецепционистка. Зарадвах се, че съм успял да дойда по-рано, така че да не се наложи да ме чака, но проблемът се заби директно между очите ми – щях да имам проблем с времето и щях да приключа доста по-рано от колкото трябваше, защото тя имаше среща с един от курсовите отговорници. Така се и случи, но пък момичето, което се оказа от другия кампус, ме затрупа с въпроси, на които слава богу знаех отговорите и мисля, че свърших доста добра работа с обиколката и показването на предимствата на малкия ни кампус. Изтощен от това, че цял ден съм бил на крака се прибрах и се сгромолясах в леглото, където и останах през следващите няколко часа, изтискан и опитващ се да възвърна силите си. Това се случи, но следващите дни, включително и днес се оказаха не по-ненатоварващи. Трябва да се радвам от дадена страна, че през следващите два дни ще успея да се понаспя, но какви ли не задачи за изпълнение ще ръчкат съзнанието ми и няма да ме оставят да си почина обстойно.

Говорейки за работа не само частичният ми мързел, но и интернета са против изпълняването на пълноценния ми план за действие. Явно никой не може да разбере къде точно е проблемът, защото вече безброй пъти учтивият човек от интернет компанията идва и пита „имате ли интернет?”, на който въпрос получава саркастични погледи или краткото и ясно - „не”. Разбира се, всичко бива поправено за седмица (обикновена такава, в която нямам кой знае какво за вършене), но после цък и всичко пак се връща по старому – т.е. работи само скайп. Последните няколко дни успях да разбера, че това тук не е какъв да е интернет, а такъв със свръхспособности. Защо ли?! Всеки път, когато седна да върша работа за университета и вкарам нужната информация за търсене в Гугъл, нашият така наречен приятел безжичният, решава да спре. Да се беше случило веднъж, да разбирам, обаче то става в продължание на два месеца, но най-много се усети в последните няколко дни. Все пак успях да приключа проучването си снощи в 3 часа сутринта, защото интернета дойде в 12. Благодарение на Уърд обаче работата ми се удължи с още около час, до като направя нещата повторно, след като той реши да се изключи и да ме остави зяпащ в монитора неразбирайки случилото се.

Отличие, което мога да си присъдя тази седмица е професионален съсипвач на суитчъри. Историята започна с това, че отивах към къщата на Елена за обичайната дневна среща за пиене на чай. Като добър гост аз реших да занеса чая, за това сложих няколко торбички в джоба си. Нещата обаче се проточиха и отивайки там променихме плана, оставайки без чаена среща онзи следобед. След което аз се прибрах, за да сготвя баничката, чието приготвяне не отне много, но пък остави много по дрехите ми и по-специално суитчъра ми. Аз разбира се, като един човек, който мрази мръсните дрехи накиснах всичко във вряща вода, за да постои преди да го изпера. Ели дойде, хапнахме си, изгледахме филма и аз останах доволен от себе си и готвенето си (за да ви подразня аз пак ще сложа снимка на края). Така единствената ми задача, която оставаше бе, да допера суитчъра си. Влизайки в банята ме лъхна приятната миризма на чай, наслаждавайки и се за крактите три секунди, свързах нужните връзки и осъзнах, че ароматът идва от дрехите ми и по-специално джобът с пакетчетата чай в него. Не зная дали съм първият, но пък се чувствах като единственият достатъчно разсеян, за да изпере дрехите си в чай. Както се очаква останаха лекета,но сега всичко е отново накиснато (в нормална вода) с тайната ми надежда нещата да се оправят. Така седи от няколко дни и ме е страх да отида и да погледна , да не би нещата да не се получат.

Говорейки за вкусна храна, снощи присъствах на вечерята по случай рождения ден на Мадона, който всъщност беше в понеделник, но тя реши, че и се яде вчера. Дълго е за описване, какво имаше на масата, но всичко беше доста тежко и имаше доста зеленчуци, ориз и сосове. От друга страна ще ви кажа и за не-толкова вкусна храна – индийската. Не ми се говори особено за нея, защото не искам да се сещам колко пари хвърлих за нещо, което колкото беше скъпо, толкова и не ми хареса, за това ще си замълча. Ако някога решите да се пробвате, недейте! А сега отново ще ви върна в света на моите кулинарни експерименти и ще ви оставя да се наслаждавате на снимката на това, което направих. А до следващата седмица – коментари тук и във фейсбук са винаги оценени.

...война в кухнята...

Добър вечер/утро/ден или което и време през деня, когато четете. Започнах с вечер, защото в момента при мен е тъмно и всъщност е 9 часа, така че това е абсолютно нормално. Седя си аз на леглото, не съм се завил, защото ме мързи да си събуя кецовете, да понякога съм толкова мързелив. Хапвам си пица на Доктор Йоткер, защото такова нещо съществува (и беше на намаление, та защо не). И така мои скъпи другарчета и не съвсем другарчета седя си аз и се чудя какво точно да ви напиша, тъй като изминалата седмица не беше от най-интересните или продуктивните с малки изключения.

Връщайки се назад във времето, стигам до събота и неделя, седя и се чеша по главата в отчаяни опити да се сетя какво точно съм правил, защото в главата ми изниква само леглото, лаптопа и последните епизоди на сериалите, които все още се опитвам да следя. Тогава отивам във фейсбук, защото той помни по-голяма част от живота ми, от колкото главата ми и виждам новите снимки в албума си. И ето, че хард диска на раменете ми почва да зарежда и се усещам, че въсщност освен горе споменатите „дейности” съм ходил и до университета да завърша логото си. Горе-долу това беше и единственото наистина продуктивно нещо, което свърших през уийкенда. Честно казано не беше и малко, направих поне 5 обиколки на университета, за да стигна от мястото, където работя до библиотиката, където си принтирам работите, но накрая резултата беше позитивен и успях да свърша това задължение. Както можете да предположите цялата неделя беше отдадена на почивка от уморителната седмица и опити да проспя целия ден, които завършиха неуспешно, тъй като тук организмът ми просто отказва да изпълни заповедите на мозъка ми да спи повече от десет часа.

Понеделникът беше уморителен, както винаги, а този път дори и повече, тъй като това беше денят, в който презентирахме работата си. Като начало преди да отида да се заредя с енергия от обяда си ме изнервиха хора, които не можеха да почакат няколко секунди да си изпринтирам обложката за диска на рециклирана хартия и натискаха бутончето за изпринтване преди мен, което доведе до това, че аз изпринтих едно и също нещо на четири бели листа и един рециклиран, с което цялата идея за спасяване на дървета отиде по дяволите, а моите скъпи рециклирани листчета бяха използвани от хора, които имаха наглостта да гледат дебилно, когато им викам в лицето. Няколко часа по-късно вече напълно успокоен от яростта, но вече стресиран заради презентацията се дотътрих от нас до университета за втори път този ден и седнах на масата в стаята, гризящ нокти от притеснение дали Робърт ще хареса проекта ми (всъщност не, седях и гледах зомбирано екрана). Когато настъпи моят ред, нагласих всичко, усмихнах се и се представих, какъвто беше планът и три сукинди по-късно той се изпари от главата ми. Не помня много добре какво точно бях казал (мисля, че повтарях едно и също, въпреки, че ми казаха, че не е било така), но две минути по-късно, вече бях на правилен път и когато бях дошъл във вихъра си...ми свърши времето. Хубавото е, че няма да се оценява презентацията, защото съм доста недоволен от себе си, нищо че видях одобрителни физиономии на лицата на хората около мен и Робърт.

Поредният ми кулинарен успех тази седмица дойде от повторното сготвяне на мусака, която стана по-добра от първата, с което съм доста горд. Не оставайте с впечатление, че ям само това, просто реших, че щом се е получило веднъж ще стане пак и така не поемам рискове с храненето си. За съжаление поемам рискове със здравето си, тъй като си клъцнах пръстчето, до като режех лук, но като един воин в кухнята, аз продължих да готвя на пълна пара (или просто, защото първата глава лук вече се задушаваше, а аз не се сетих да изгася котлона и да изчакам до като спре да тече кръв). Едната ми ръка кълцаше лук, смилаше домати от консерва и разбъркваше задушаващите се зеленчуци, до като от другата се лееше, ли лееше кръв в една салфетка (това трябва да ви звучи епично, все пак ми викат Алекс Ботев (всъщност не, но това не пречи )). Беше такава борба...но резултатът беше една свободна мусака, която ме нахрани напълно. До като сме още на темата с храната искам да спомена, че ядох най-вкусните картофи Стамбони, които някой е виждал през живота си. Питате как ли? Аз ви отговарям – французите. След като Ели и аз бяхме поканени на вечеря, която приехме с отворени обятия, успях да се издуя от вкусна храна (да, от картофите, на които им казват уне тартифлет или нещо от сорта), а пък и Ели беше направила крем карамел и за първи път в живота ми имах желание да го изям и ми хареса (сега да не се вземеш на сериозно, ей).

През последните няколко дни успях да похарча още пари, които можеше и да оставя в портмонети си, но към личната си колекция от вещи пребавям блекбъри с неограничен интеренет и доста безплатни минути и съобщения, а също така и двугодишен договор към върджин (намиг). Заявям, че ще се науча да пиша съобщения със скоростта на светлината!

Искам да ви се похваля също така, че моите мърляви съквартиранти, най-накрая решиха да изчистят кухнята след като нашата мила чистачка Сю беше оставила бележка, че ситуацията е "извън контрол". Сега вече мога да си готвя без да се притеснявам, че някой крокодил ще изкочи от някъде. Надявам се да се хванат в ръце и да започнат и да рециклират правилно, след като им преписах кое в коя кофа отива от сайта на общината. Но след като ни глобят всички по още веднъж може и да се осъзнаят. Няма да ви обяснявам колко се вбесих, когато разбрах, че депозитът ми е с 3 паунда по-лек, заради чужди грешки, вие и сами можете да се досетите.

А сега ще ви оставям, за да прочета най-накрая книгата, която съм си взел от България и да започна някоя от другите, които стоят на огромен куп над главата ми. За всички, които не повярваха на историята в предишниата ми публикация, сега ще дам снимков материал, за да се убедят. Това е ухапка от специален вид английски вампир и за това има толкова много отпечатъци. А до следващия път си знаете – коментирайти тук или по фейсбук, защото това винаги остава оценено от мен.

...колкото повече, толкова повече...

Три, две, едно...обектът е подготвен за самовзривяване...четиресет и пет дена по-късно обаче по обектът няма и пукнатина. Да, днес вече може да се каже, че са минали месец и половина и остават още толкова, което трябва да значи, че съм преполовил не само първия семестър, но и престоя ми тук преди да се прибера за празниците. Не ми се мисли особено за това как ще минат, защото когато си мислиш, че повече работа не може да ти се стовари на главата, това винаги става (припомнете си онази мисъл „по-лошо не може да стане”, прикрита зад това). Както е ясно на повечето, декември е месецът, в който ще бъдат оценени всичките ми проекти, презентации и т.н., така че с наближаването на „страшния съд” на първия семестър, пропорционално растат задълженията, пък и усилията, които трябва да се положат. Ето за пример вече приключил със себепортрета на Илюстратора, осъзнах (с помощта на Робърт), че логото ми не става за нищо и след хиляди промени по идеята и изпълнението съм на сравнително краен период от развитието му, което ме радва, но знам, че приключвайки с презентацията в понеделник ще бъда оценен и 30% от финалната оценка зависят от това. След което се започва с нови задачи и проекти, които няма да бъдат нито по-лесни, нито по-кратки за изработка, вероятно точно обратното.

На страна от образователната тема, която ме е обсебила през последните няколко дни, първият ми Хелоуийн не беше точно това, което очаквах, но пък напълно задоволи желанието ми най-накрая да празнувам този празник. След обиколка на всички магазини в града, където може да намериш костюми, аз продължавах да се чудя какво точно искам да бъда. Едната ми идея беше демон/дявол, а другата големият зъл вълк. Както може да се очаква от мене се двоумих с часове (заради което пропуснах уговорката с Поли ^^ упс) и накрая реших, че ще избера нещото, за което най-малко хора ще се сетят. Отидох до магазина и избрах нощница, чехли ,чорапи, а по-късно и върколашка маска (която не прилича на коза, Яна..) и няколко часа по-късно обикалях къщата и града, като вълка изял бабата на Червената шапчица. Разбира се, хората се обръщаха, когато видеха някой да се разнася по нощница, но пък ги напушваше смях, въпреки, че трябваше да си крият от страх, уви. Снимки може да видите във фейсбук.

Продължавайки по тема, подобна на тази искам да спомена, че смятам, че а) ще се превърна във вампир б)съм преследван от дух. Защо мисля така ли? След като една вечер отидох да потичам по алеята до плажа и се прибрах, влизайки в банята осъзнах, че на ръката ми има огромна следа от нещо, извито като горна устна и отпечатъци от нещо, като зъби, от което течеше кръв. Интересен факт е, че всъщност нямам абсолютно никаква идея как и от къде беше станало това нещо, след като нямам никакъв спомен някой да ме е хапал. Изводът е че или съм станал прекалено безчувствен (след половин час тичане на студа) или скоро ще имам жажда да пия кръв. Личният ми коментар е, че нито един от двата варианта не е особено приятен. Свързано или не, когато вчера (6 сутринта) отивах към университета, за да отида в Хъл интеркомите на къщите не преставаха да пищят, когато минех покрай тях. Ако беше само един нямаше да ми направи особено впечатление, обаче бяха най-малко три. Историята продължи със странни „звукови ефекти” и микрофония по време на конференцията, които никой не можа да обясни, а малко по-късно минутната стрелка на часовника, меко казано откачи и започна да отброява секунди вместо минути. Извод: вероятно е да съм станал вампир и сега тази/този, който ме е създал да се опитва да се свърже с мен или да ми каже, че времето ми е преброено хаха.

Предходното ме довежда до темата за главния кампус на университета и посещението ми в Хъл. Всичко мина наистина чудесно и лекциите/доскусиите/презентациите (избери си това, което ти звучи най-добре) бяха страхотни, част от тях много информативни, друга не толкова, но предназначени да те накарат да се замислиш над днешните проблеми свързани с дигиталната медия и технологии. Сградата на университета, беше точно така, както си представям една елитна институция – смеска между историческа архитектура и модерни зали, допълнения и какво ли още не. За съжаление няма как да преместим главния кампус тук, защото харесвам града, в който живея, но пък обстановката в сградите в Хъл беше невероятна. Надявам се скоро да имам шанса да посетя мястото още веднъж, за да успея да разгледам всичко както си трябва и да вляза в библиотеката, която беше меко казано огромна.

Сега ще ви оставя, защото мисля да се отдам на блажена почивка (до утре, когато продължавам по проекти и четене на задължителни книги) и да си направя чайче с мляко, който да ви кажа е доста вкусен, колкото и гнусно да звучи. А до следващия път, ако имате каквито и да било въпроси/коментари пишете тук или във фейсбук :)