...пясъчен часовник...

Пореден петък, поредна блог публикация. Скоро се замислих над това колко интересно нещо е времето. Или изобилства от такова или не ти достига. Смешното е как нещата могат да се преобърнат за часове или ден. В единия момент се чудиш какво да свършиш, за да не умреш от скука, а в следващия са те погълнали задължения и задачи, а също така и безброй крайни срокове, които трябва да изпълниш. Точно в такава вихрушка се намирам в момента. Разбира се, всичко започна с онова затишие преди буря, което всеки от нас изпитва от време на време (тук обаче попадам на такива през седмица). Щастлив от факта, че съм приключил с логото си и все пак неосъзнаващ, че времето бавно намалява аз се отдадох на кратка (за съжаление) почивка. Съботата и неделята минаха мудно, както когато знаеш, че имаш работа, но също така знаеш, че има достатъчно време да я свършиш и може да си поклатиш краката още няколко дни (да, бе!). Първата тухла, която падна от небето върху главата ми беше в понеделник. Странен обичай, който не осъзнавах, че правя (зачертвайки изминалите дни в календара) по време на лекцията за уеб сайтове и развитие ме хвърли в трета глуха и тетрадката крещеше безгласно в лицето ми, че въсщност остават още около 4 седмици (тогава, а сега 3) до срока за предаване на курсовите работи. Вглеждайки се в слайдовете осъзнах също така, че вече сме приключили с информацията, която ни е нужна за изработката на уеб сайта, който трябва да предадем. Не оставайте с впечатлението, че не знаех това, но просто го осъзнах малко по-късно, седящ на мекото столче в стаята и напрягащ се да установя връзката между цялата информация, която ме е заляла по време на лекцията. Както всеки път се огледах и видях неразбиращите лица в аудиторията и разменяйки кратки изречения с хората около мен, осъзнах, че не съм единственият, който не е направил нищо по въпроса с курсовата работа, всъщност никой не беше започнал, но всички се притесняваха дали изобщо ще успеят да покрият изискванията. Аз както всеки път си казах „Алекс, имаш време, цялата седмица е пред теб, пък и целият месец”..да, ама времето тече..

Отбелязах вторник със собствената си фото сесия, която трябваше да направя във връзка с курса на Робърт, което означаваше, че обикалях града с камерата си и се снимах на различни фонове, от различни ъгли, опитвайки се да измисля различни концепции. Това, иначе приятно за мен занимание (ако погледнете снимките ми във фейс, ще разберете за какво говоря) отне цялата сутрин и премръзнал, но със стотина снимки на картата се прибрах и осъзнах, че времето е напреднало повече от очакваното и трябва да се поразтичкам до университета за обиколката, която трябваше да направя на неизвестен студент, заинтересован от това, което уча и от кампуса. Успях да стигна, както по план десет минути по-рано, така че когато тя пристигне аз да съм там с моята нова червена тениска на която с големи букви беше написано, че съм ученически посланик. Разбира се, тя вече беше там разглеждайки книжки и диплянки, които бяха оставени на бюрото до усилено работещата рецепционистка. Зарадвах се, че съм успял да дойда по-рано, така че да не се наложи да ме чака, но проблемът се заби директно между очите ми – щях да имам проблем с времето и щях да приключа доста по-рано от колкото трябваше, защото тя имаше среща с един от курсовите отговорници. Така се и случи, но пък момичето, което се оказа от другия кампус, ме затрупа с въпроси, на които слава богу знаех отговорите и мисля, че свърших доста добра работа с обиколката и показването на предимствата на малкия ни кампус. Изтощен от това, че цял ден съм бил на крака се прибрах и се сгромолясах в леглото, където и останах през следващите няколко часа, изтискан и опитващ се да възвърна силите си. Това се случи, но следващите дни, включително и днес се оказаха не по-ненатоварващи. Трябва да се радвам от дадена страна, че през следващите два дни ще успея да се понаспя, но какви ли не задачи за изпълнение ще ръчкат съзнанието ми и няма да ме оставят да си почина обстойно.

Говорейки за работа не само частичният ми мързел, но и интернета са против изпълняването на пълноценния ми план за действие. Явно никой не може да разбере къде точно е проблемът, защото вече безброй пъти учтивият човек от интернет компанията идва и пита „имате ли интернет?”, на който въпрос получава саркастични погледи или краткото и ясно - „не”. Разбира се, всичко бива поправено за седмица (обикновена такава, в която нямам кой знае какво за вършене), но после цък и всичко пак се връща по старому – т.е. работи само скайп. Последните няколко дни успях да разбера, че това тук не е какъв да е интернет, а такъв със свръхспособности. Защо ли?! Всеки път, когато седна да върша работа за университета и вкарам нужната информация за търсене в Гугъл, нашият така наречен приятел безжичният, решава да спре. Да се беше случило веднъж, да разбирам, обаче то става в продължание на два месеца, но най-много се усети в последните няколко дни. Все пак успях да приключа проучването си снощи в 3 часа сутринта, защото интернета дойде в 12. Благодарение на Уърд обаче работата ми се удължи с още около час, до като направя нещата повторно, след като той реши да се изключи и да ме остави зяпащ в монитора неразбирайки случилото се.

Отличие, което мога да си присъдя тази седмица е професионален съсипвач на суитчъри. Историята започна с това, че отивах към къщата на Елена за обичайната дневна среща за пиене на чай. Като добър гост аз реших да занеса чая, за това сложих няколко торбички в джоба си. Нещата обаче се проточиха и отивайки там променихме плана, оставайки без чаена среща онзи следобед. След което аз се прибрах, за да сготвя баничката, чието приготвяне не отне много, но пък остави много по дрехите ми и по-специално суитчъра ми. Аз разбира се, като един човек, който мрази мръсните дрехи накиснах всичко във вряща вода, за да постои преди да го изпера. Ели дойде, хапнахме си, изгледахме филма и аз останах доволен от себе си и готвенето си (за да ви подразня аз пак ще сложа снимка на края). Така единствената ми задача, която оставаше бе, да допера суитчъра си. Влизайки в банята ме лъхна приятната миризма на чай, наслаждавайки и се за крактите три секунди, свързах нужните връзки и осъзнах, че ароматът идва от дрехите ми и по-специално джобът с пакетчетата чай в него. Не зная дали съм първият, но пък се чувствах като единственият достатъчно разсеян, за да изпере дрехите си в чай. Както се очаква останаха лекета,но сега всичко е отново накиснато (в нормална вода) с тайната ми надежда нещата да се оправят. Така седи от няколко дни и ме е страх да отида и да погледна , да не би нещата да не се получат.

Говорейки за вкусна храна, снощи присъствах на вечерята по случай рождения ден на Мадона, който всъщност беше в понеделник, но тя реши, че и се яде вчера. Дълго е за описване, какво имаше на масата, но всичко беше доста тежко и имаше доста зеленчуци, ориз и сосове. От друга страна ще ви кажа и за не-толкова вкусна храна – индийската. Не ми се говори особено за нея, защото не искам да се сещам колко пари хвърлих за нещо, което колкото беше скъпо, толкова и не ми хареса, за това ще си замълча. Ако някога решите да се пробвате, недейте! А сега отново ще ви върна в света на моите кулинарни експерименти и ще ви оставя да се наслаждавате на снимката на това, което направих. А до следващата седмица – коментари тук и във фейсбук са винаги оценени.