...защото няма какво да кажа...

Ето ме отново ии да, пак зякъснявам с публикацията. Разбира се, имам основателни причини, както всеки път (всъщност не, повечето пъти, когато се оправдавам за нещо си измислям ситуация, която в повечето случаи би забавила някого, но не ми се е случила, просто със се замотал). Това не значи обаче, че в повечето случаи не съм прав, но никога няма да разберете кога е така или иначе (в момента се чувствам доста объркан, тъй като нямам понятие какво се опитвам да кажа).

Всеки път преди да започна да пиша в петък осъзнавам, че нищо интересно не се е случило през изминалата седмица и разбирам колко трудно ще изпиша толкова, колкото всеки път. Е този път е по-различно...по-лошо, тая седмица беше наистина бедна да случки и не вярвам да стигна дори и до половината на нормалната по дължина публикация която слагам всеки петък. Ще започна с това, че дните ми минаваха по един и същи начин..когато имах лекции се самосъжалявах за това как трябва да стана рано от топлото си легло и да се довлача до университета, което отнема повече от половин час, след което да се прибера и да легна да спя. След като съберех силите си, ставах и започвах да работа. Въпреки че всичко беше вече в краен стадий на обработка и изпълнение през цялата седмица имаше малки детайли, които трябваше да се доизпипат, за да мога да бъда сравнително удовлетворен от крайните резултати на проектите ми. И всеки път когато сядах и си казвах „ето, остана само да довършиш това и си готов” оставах да цъкам или пиша с часове, въпреки, че в главата ми всичко изглеждаше като работа за половин час. Понякога нещата ти се струват доста по-кратки или дълги за изпълнение, когато са като план в главата си. Но както и да е...важното е че вече съм абсолютно готов и всичко е в една торба готова да бъде предадена в понеделник.

За мой късмет или не съвсем времето започна да се оправя точно преди да си тръгна. Вече стаята ми не е студена, когато ставам сутрин, защото няма свиреп вятър, който да се опитва да пробие прозореца или стената, за да ме отнесе. Също така при размяната на подаръци в къщата получих одеялце с ръкави, което „обличам”/нахлузвам/завивам всеки път, когато ми застудее така, че студа не е проблем за мен (нищо, че си отваряхме подаръците вчера и съм го носил веднъж, това не ми пречеше да завра до като се разнасям по къщата с него)!! Пък и реших, че най-накрая се предавам и ще започна да нося зимното си яке (да знам, правя го, когато времето вече се пооправя..).

Днес беше презентацията за 30% от най-скучния модул на земята и всичко мина по-добре от очакваното. Разбира се групата ни от 4 човека се превърна в група от трима след като имаше даден индивид, който не беше особено заинтересован от това, че има хора, разчитащи на идеята цялата група да работи заедно. Всъщност крайният резултат беше, че всички бяха доволни от това, че останахме само хората, които се бяхме подготвили и може би щяхме да имаме повече проблеми ако онзи се беше появил, защото нямахме идея какво е направил и дали изобщо си е свършил работата. Интересното е че сутринта се притеснявахме дали ще успеем да покрием десетте минути, които ни бяха отделени за презентиране, но като резултат ни спряха, защото не просто бяхме на път да прехвърли времето, но щяхме да го прехвърлим...доста. Така че ето още идно положително нещо, което дойде като резултат от това, че останахме само трима. Беше доста странно да говориш и срещу теб двама лектори бясно да пишат бележки, но пък смятам, че сме се справили добре, след като ни похвалиха и дори констатираха, че изглежда все едно сме се готвили много (което не беше съвсем така). Определено трябваше да имаме повече от десет минути за презентиране, тъй като нито една от 14-те групи не е успяла да свърши на време и всички са били прекъснати. До като сме още на тема университет искам да ви се похваля, че преди няколко дни получих оценката от логото си 74%, което е оценка от първи клас, А или 6 както искате го наричайти. Много съм доволен, тъй като ако не се лъжа в целия поток има една или две по-високи оценки от моята. Ууху.

Иии сега за обичайната секция „Какво сготви Алекс тази седмица”. Отговора няма да е нищо и въпреки, че имах предостатъчно време да готвя ме мързеше и единственото, което направих бяха солени курабийки, които се получиха доста добре и бяха по-вкусни студени и намазани с конфитюр от портокали, което беше доста неочаквано. А сега ще ви оставям..още от сега ще кажа, че е възможно другата седмица да не пиша, тъй като така или иначе след десет дни се прибирам (нямам търпаниее) и ще се видя с повечето от вас. До тогава или следващата ми публикация от Англия – коментари тук и във фейсбук са винаги оценени. Насладете се на поредната порция снимки на сготвено:

...всичко спира, когато завали сняг...

Туку-що ми се скараха за това, че пиша публикацията за този петък в 11,30 вечерта, което е официално събота в България и трябва да започна си сверявам часовника с това кога публикацията ще бъде прочетена от хората, за които е предвидена. Искам да обява, че вече почти приключих със задачите си за другата седмица и се чувствам малко по-добре от преди седем дни, тъй като товарът вече олеква и когато свърша с нещо няма друго, което да натежи до толкова, че да се почувствам по същия начин като преди. Хубавото е, че нещата наистина са в пряката преди края, което е радващо защото е признак, че не остава много преди да се прибера за коледните празници и да се видя с приятели и семейство, което е нещо, което очевидно чакам от месеци (смятам, че сигурно и сами сте го разбрали в следствие на милионите фейсбус статуси, които съм изписал по въпроса).

Започвайки темата за пътувания искам да ви изкажа искрените си притеснения за транспорта и като цяло живота в Англия след падането на сняг. Нека се върнем малко по-назад обаче и да ви кажа какво става до като вали. Първото нещо, което често може да видите е виелица от сняг, последвана от виелица от сняг на огромни парцали, последвана от виелица от ледчета, нещата са по-различни от обикновената градушка с това, че ледчетата са по-леки и се завихрят в кръг преди да паднат и след тях обикновено следват десетина минути на нещо средно между топчета от сняг и лед. Малко по-късно след като вече земята е бяла и си се отчаял от живота, проумявайки, че пътят до университета ще е болезнен, грейва слънце, което ти дава надежда, че може би на вън не е ЧАК толкова студено и гадно, но не! В момента, в който прекрачиш вратата поредицата от климатични аномалии се връща с пълна сила, за да те накара да си платиш за това, че си избрал да учиш тук. „Идилията” е допълнена от студения морски вятър, който непрестанно те брули като вейка и честно казано от време на време успява да ме премести с крачка назад или на страни, а в други трябва да се впрегна за да успея да продължа пътя си в посоката, която съм избрал. Разбира се, нещата винаги утихват в момента, в който вече си пристигнал до дестинацията си и започват на ново, когато трябва да се върнеш обратно в къщи. Спирайки се отново на темата за вятъра, от ония дни отидох да гледам Хари Потър (за който ще споделя впечатленията си малко по-късно) и пътят до киното не беше толкова зле, но може би просто не съм обърнал внимание, тъй като закъснявахме за прожекцията (въпреки, че когато пристигнахме дори рекламите не бяха започнали). Тъй като киното е на една пряка от морето можете да си представите вятъра около него, но не това беше най-лошото...в момента в който имаше пролука между къщите вятърът ставаше толкова непоносим, че ти идваше да си откъснеш главата и ръцете въпреки, че са предпазени с шапка, шал и ръкавици. За съжаление, в този момент аз отново си казах „няма на къде по-зле” и отново осъзнах пагубната сила на тези думи – вятърът се засили и беше трудно да се държиш на краката си, а на места, тъй като се беше заледило, въпреки, че успявах да се движа, се плъзгах по наклона, благодарение на това, че бях под влианието на трета сила. Имах шанса да видя морето няколко дни по-рано, по време на една също толкова мъчителна битка с прибирането ми вкъщи и мога да ви кажа, че цунамитата вече не ми се струват толкова далечни. Не си носех камерата да го заснема, но можете и сами да си представите за какво говоря...а и дори да бях успял може би, щеше да се наложи да ми ампутират ръцете след излагането им на това време. Интересното е, че всъщност температурата не е чак толкова ниска, но пък благодарение на всички фактори ти се струва, че си се пренесъл в Сибир. Четейки новините осъзнавам, че дори и да успея да оцелея и да се преборя тук, може да ми се наложи да продължа с битката, когато се прибирам, тъй като студеният фронт се пренася в Източна Европа. Ето, че сега идвам до идеята на целият параграф, който очаквах да се получи по-кратък (но аз просто не мога да спра да се оплаквам за времето). Пътуването тук по време на сняг е почти невъзможно изпитание. Непрекъснато сеотменят или отлагат влакове и автобуси от градския и междуградския транспорт, защото хората ги е страх да карат по леко заснежени жп линии или пътища. В следствие на това доста хора не успяват да дойдат на време за лекциите си, а други дори и да могат нямат желание и остават в леглата си, защото е по-топло. Ситуацията е комична, но и плачевна в същото това време, тъй като, за да пристигна до София аз ще трябва да пътувам с влак около 3 часа и да сменя два самолета. Тук е моментът, в който ще ви помоля да ми стискате палци времето да се пооправи така, че манията им за себеопазване да понамалее и да мога да си пристигна, както планувам и очаквам от месеци. Говорейки за лекции, с нашия късмет нито една не беше отменена, а за сравнение големият кампус в Хъл е затворен вече пети ден.

Тази седмица най-накрая успях да гледам Хари Потър и мога да твърдя, че това е един от най-добрите филми излезли през последните няколко години. Не мога да кажа, че всеки един аспект от двата часа ми хареса – например моментът, в който Хедуик или Доби умряха, тъй като очаквах сцените да са доста по-силни, но за сметка на това всичко останало беше изпипано чудесно. Натъжава ме това, че точно след половин година, когато излезе и втората част цялата история приключва и част от магията на моето детство умира или поне изпада в кома...

Тук е моментът да се похваля, че пилето с ориз беше още едно постижение, но отново забравих да го заснема (уупс). Тази седмица също така повторих успеха си с баничката и вече мога да се нарека готвач аматъор!! За първи път ядох палачинки/бухтички с бекон и кленов сироп, което повечето от вас ще нарекат гнусно, но аз твърдя, че смесицата от солено и сладко е много вкусна (сладко с кашкавал/сирене или мед със сирене и т.н.), за разлика от кисело и сладко. А сега ще ви оставям и ще повторя за десети път сигурно – коментари тук и/или във фейсбук са винаги оценени!!

...там, където тревата е вечно зелена...

*апчих* Студ, студ...вълчи студ... Интересен факт за Англия е че тук не може да се облечеш по начин, така че през целия ден да се чувстваш добре в дрехите си. Нека вземем за пример днес. Събуждам се и нямам никакво желание да си покажа носа от под завивките...топло и приятно. Все пак се налага..ставам, правя си закуска за рекордно време, включвам лапотпа и се шмугвам обратно на топло (което за съжаление е изстинало в кратките 2 минути в които съм летял из стаята). Малко по-късно с огромно нежелание си навличам дрехи, така че да ми стане топло извън леглото. Разбира се в стаята ми е добре, слагам нещо допълнително като за на вън и излизам.. Разбира се, времето е доста по-различно от това, което е било вчера и не можеш да съобразиш облеклото си по този начин. Днес беше...сняг и слънце. В първия момент, когато престъпих прага ме обхвана вълна от студ и се почудих дали да не се върна за да добавя още един слой дрехи, но осъзнах, че вече ме мързи да се кача по стълбите и продължих по пътя си. Не след дълго обаче студът беше изчезнал и вече се сварявах в дрехите си, но пък ръцете ми измръзваха ако стояха извън джобовeтe ми дори за половин минута. След което самосготвянето ми продължи в университета, където преминавах от много топла стая в студена и така цял ден. След което вечерта (по-точто 4,30, но при нас вече е тъмно) излизаш на вън и изпитваш онова приятно чувство, което те е накарало да се зачудиш дали да не се върнеш за още дрехи, е да, ама вече е малко късно. И така от топло на студено, от студено на топло вече живея тук от повече от два месеца. Още нещо, което ми направи впечатление е, че тук такова нещо като отделни сезони не съществува или поне не за тревата, защото тя е винаги зелена. Тръгвайки от България преди няколко месеца ливадите по пътя вече придобиваха убито жълт цвят, но тук всичко е зелено (освен ако не са му изпаднали листата).

Тази седмица мина както всяка друга, с изключение на това, че най-накрая гласа в главата ми стана прекалено досаден и настойчив и започнах да правя сайта си. Даже мога да кажа, че е почти готов и имам още около 3-4 часа работа по него, което си е крещящо малко, в сравнение с времето, което прекарах над него през последните няколко дни. Проблема е, че когато един товар ти падне от гърба, неизбежно друг натежава и така, до като не дойде почивката, но пък какво да се прави...университет. Крайните срокове наближават все повече и повече и вече са на две седмици разстояние, което от една страна е хубаво, защото е знак, че скоро ще приключим и ще дойде време да се прибирам и да не се притеснявам за работа за някакъв период на време, но пък от друга страна ме притиска да завършвам вече започнатите проекти, което означава още дълги часове работа. Интересното е, че след всяка лекция се чувствам напълно изцеден и притеснен за всичко, но ми отнема няколко часа да се съвзема, да спра да се притеснявам и да се захвана за работа, която планувам с дни напред и горе-долу всеки час протича па план в главата ми и огромният списък с неща за вършене намалява бавно, но сигурно.

Вече ми стана навик да описвам или поне да обяснявам какво съм ял, къде съм ходил и т.н обаче тази седмица не се случи много, защото се бях заровил в стаята си да върша работа, за да мога да си почина пълноценно малко по-натам и да не се налага да върша всичко в последния момент (както попринцип много обичам да правя, но не е нито здравословно, нито особено приятно). Онзи ден присъствах на вечеря за Деня на благодарността, която моите съквартиранти организираха, което означава готова храна, за която не трябва да се занимавам сам да готвя или пък да плащам хаха. Както повечето неща, върху които хората влагат усилия, за да впечатлят другите и тази вечеря беше доста вкусна, въпреки че сготвеното не беше нищо особено, но си личеше старанието на „готвачите”. Разбира се, благодарихме за всички хубави неща, които ни се бяха случили в последно време или които имаха нещо общо с присъстващите и веднага след това се нахвърлихме на храната, като „невиждали”, както някои хора обичат да казват...студентски живот... Бен реши да ме накара да пия нещо, след като аз продължително отказвах всичко, което ми се предлагаше, но като донесе бутилката с вино и я отвори само, за да ме дразни, защото знае че харесвам вино, аз най-накрая се предадох, та не само храната, но и всичко останало беше в комплект и ми беше поднесено „на тепсия” (даже после измиха тепсията, т.е. чинията ми хаха) Успях да си сготвя пиле с ориз, което се получи по-добре от колкото очаквах и мога да добавя и тази манджа в списъка си с готварски успехи (който в последно време набъбва доста). Снимки за съжаление не мога да ви предложа сега, тъй като все още не съм се развихрил да направя фотосесия и на това ядене, но пък и това време ще дойде и следващата седмица ако не забравя ще ви удостоя с портрет на едно пиле с ориз.

Забавното е че от както съм тук и аз както всички останали започвам да се паникъосвам когато завали снях, разбира се с различна причина. Някои ги е страх от какво ли не свързано със заледената вода на парцали, но пък мен от това да не затворят летищата и какво ли още не, защото миналата година беше доста фрапиращ пример за това как дори и малко снежец може да блокира една цяла страна. Разбира се нещо такова, но в малък мащаб се случи след като днес доста лекции бяха отменени (разбира се, нито една от моите, заради които седях цял ден в университета). Интересното е че дори и съвсем малка снежна покривка може да те накара да почувстваш коледно настроение още през ноември. Въпреки, че доста магазини са вече украсени, светят и имат нещо като коледни намаления (които вече трябваше да са факт, но уви) малкото снежец днес успя да направи всичката украса (която седи от 12-и октомври) малко по-смислена и приятна. То през последните няколко дни валя нещо като сняг, но само днеска успя да се заседи (нищо, че сутринта имаше, а вечерта вече не). Нови снимки ще успеете да видите във фейсбук (ако не веднага, то поне в следващите няколко часа или до ден-два.) До тогава и следващия петък коментари са винаги оценени J

...пясъчен часовник...

Пореден петък, поредна блог публикация. Скоро се замислих над това колко интересно нещо е времето. Или изобилства от такова или не ти достига. Смешното е как нещата могат да се преобърнат за часове или ден. В единия момент се чудиш какво да свършиш, за да не умреш от скука, а в следващия са те погълнали задължения и задачи, а също така и безброй крайни срокове, които трябва да изпълниш. Точно в такава вихрушка се намирам в момента. Разбира се, всичко започна с онова затишие преди буря, което всеки от нас изпитва от време на време (тук обаче попадам на такива през седмица). Щастлив от факта, че съм приключил с логото си и все пак неосъзнаващ, че времето бавно намалява аз се отдадох на кратка (за съжаление) почивка. Съботата и неделята минаха мудно, както когато знаеш, че имаш работа, но също така знаеш, че има достатъчно време да я свършиш и може да си поклатиш краката още няколко дни (да, бе!). Първата тухла, която падна от небето върху главата ми беше в понеделник. Странен обичай, който не осъзнавах, че правя (зачертвайки изминалите дни в календара) по време на лекцията за уеб сайтове и развитие ме хвърли в трета глуха и тетрадката крещеше безгласно в лицето ми, че въсщност остават още около 4 седмици (тогава, а сега 3) до срока за предаване на курсовите работи. Вглеждайки се в слайдовете осъзнах също така, че вече сме приключили с информацията, която ни е нужна за изработката на уеб сайта, който трябва да предадем. Не оставайте с впечатлението, че не знаех това, но просто го осъзнах малко по-късно, седящ на мекото столче в стаята и напрягащ се да установя връзката между цялата информация, която ме е заляла по време на лекцията. Както всеки път се огледах и видях неразбиращите лица в аудиторията и разменяйки кратки изречения с хората около мен, осъзнах, че не съм единственият, който не е направил нищо по въпроса с курсовата работа, всъщност никой не беше започнал, но всички се притесняваха дали изобщо ще успеят да покрият изискванията. Аз както всеки път си казах „Алекс, имаш време, цялата седмица е пред теб, пък и целият месец”..да, ама времето тече..

Отбелязах вторник със собствената си фото сесия, която трябваше да направя във връзка с курса на Робърт, което означаваше, че обикалях града с камерата си и се снимах на различни фонове, от различни ъгли, опитвайки се да измисля различни концепции. Това, иначе приятно за мен занимание (ако погледнете снимките ми във фейс, ще разберете за какво говоря) отне цялата сутрин и премръзнал, но със стотина снимки на картата се прибрах и осъзнах, че времето е напреднало повече от очакваното и трябва да се поразтичкам до университета за обиколката, която трябваше да направя на неизвестен студент, заинтересован от това, което уча и от кампуса. Успях да стигна, както по план десет минути по-рано, така че когато тя пристигне аз да съм там с моята нова червена тениска на която с големи букви беше написано, че съм ученически посланик. Разбира се, тя вече беше там разглеждайки книжки и диплянки, които бяха оставени на бюрото до усилено работещата рецепционистка. Зарадвах се, че съм успял да дойда по-рано, така че да не се наложи да ме чака, но проблемът се заби директно между очите ми – щях да имам проблем с времето и щях да приключа доста по-рано от колкото трябваше, защото тя имаше среща с един от курсовите отговорници. Така се и случи, но пък момичето, което се оказа от другия кампус, ме затрупа с въпроси, на които слава богу знаех отговорите и мисля, че свърших доста добра работа с обиколката и показването на предимствата на малкия ни кампус. Изтощен от това, че цял ден съм бил на крака се прибрах и се сгромолясах в леглото, където и останах през следващите няколко часа, изтискан и опитващ се да възвърна силите си. Това се случи, но следващите дни, включително и днес се оказаха не по-ненатоварващи. Трябва да се радвам от дадена страна, че през следващите два дни ще успея да се понаспя, но какви ли не задачи за изпълнение ще ръчкат съзнанието ми и няма да ме оставят да си почина обстойно.

Говорейки за работа не само частичният ми мързел, но и интернета са против изпълняването на пълноценния ми план за действие. Явно никой не може да разбере къде точно е проблемът, защото вече безброй пъти учтивият човек от интернет компанията идва и пита „имате ли интернет?”, на който въпрос получава саркастични погледи или краткото и ясно - „не”. Разбира се, всичко бива поправено за седмица (обикновена такава, в която нямам кой знае какво за вършене), но после цък и всичко пак се връща по старому – т.е. работи само скайп. Последните няколко дни успях да разбера, че това тук не е какъв да е интернет, а такъв със свръхспособности. Защо ли?! Всеки път, когато седна да върша работа за университета и вкарам нужната информация за търсене в Гугъл, нашият така наречен приятел безжичният, решава да спре. Да се беше случило веднъж, да разбирам, обаче то става в продължание на два месеца, но най-много се усети в последните няколко дни. Все пак успях да приключа проучването си снощи в 3 часа сутринта, защото интернета дойде в 12. Благодарение на Уърд обаче работата ми се удължи с още около час, до като направя нещата повторно, след като той реши да се изключи и да ме остави зяпащ в монитора неразбирайки случилото се.

Отличие, което мога да си присъдя тази седмица е професионален съсипвач на суитчъри. Историята започна с това, че отивах към къщата на Елена за обичайната дневна среща за пиене на чай. Като добър гост аз реших да занеса чая, за това сложих няколко торбички в джоба си. Нещата обаче се проточиха и отивайки там променихме плана, оставайки без чаена среща онзи следобед. След което аз се прибрах, за да сготвя баничката, чието приготвяне не отне много, но пък остави много по дрехите ми и по-специално суитчъра ми. Аз разбира се, като един човек, който мрази мръсните дрехи накиснах всичко във вряща вода, за да постои преди да го изпера. Ели дойде, хапнахме си, изгледахме филма и аз останах доволен от себе си и готвенето си (за да ви подразня аз пак ще сложа снимка на края). Така единствената ми задача, която оставаше бе, да допера суитчъра си. Влизайки в банята ме лъхна приятната миризма на чай, наслаждавайки и се за крактите три секунди, свързах нужните връзки и осъзнах, че ароматът идва от дрехите ми и по-специално джобът с пакетчетата чай в него. Не зная дали съм първият, но пък се чувствах като единственият достатъчно разсеян, за да изпере дрехите си в чай. Както се очаква останаха лекета,но сега всичко е отново накиснато (в нормална вода) с тайната ми надежда нещата да се оправят. Така седи от няколко дни и ме е страх да отида и да погледна , да не би нещата да не се получат.

Говорейки за вкусна храна, снощи присъствах на вечерята по случай рождения ден на Мадона, който всъщност беше в понеделник, но тя реши, че и се яде вчера. Дълго е за описване, какво имаше на масата, но всичко беше доста тежко и имаше доста зеленчуци, ориз и сосове. От друга страна ще ви кажа и за не-толкова вкусна храна – индийската. Не ми се говори особено за нея, защото не искам да се сещам колко пари хвърлих за нещо, което колкото беше скъпо, толкова и не ми хареса, за това ще си замълча. Ако някога решите да се пробвате, недейте! А сега отново ще ви върна в света на моите кулинарни експерименти и ще ви оставя да се наслаждавате на снимката на това, което направих. А до следващата седмица – коментари тук и във фейсбук са винаги оценени.