...защото няма какво да кажа...

Ето ме отново ии да, пак зякъснявам с публикацията. Разбира се, имам основателни причини, както всеки път (всъщност не, повечето пъти, когато се оправдавам за нещо си измислям ситуация, която в повечето случаи би забавила някого, но не ми се е случила, просто със се замотал). Това не значи обаче, че в повечето случаи не съм прав, но никога няма да разберете кога е така или иначе (в момента се чувствам доста объркан, тъй като нямам понятие какво се опитвам да кажа).

Всеки път преди да започна да пиша в петък осъзнавам, че нищо интересно не се е случило през изминалата седмица и разбирам колко трудно ще изпиша толкова, колкото всеки път. Е този път е по-различно...по-лошо, тая седмица беше наистина бедна да случки и не вярвам да стигна дори и до половината на нормалната по дължина публикация която слагам всеки петък. Ще започна с това, че дните ми минаваха по един и същи начин..когато имах лекции се самосъжалявах за това как трябва да стана рано от топлото си легло и да се довлача до университета, което отнема повече от половин час, след което да се прибера и да легна да спя. След като съберех силите си, ставах и започвах да работа. Въпреки че всичко беше вече в краен стадий на обработка и изпълнение през цялата седмица имаше малки детайли, които трябваше да се доизпипат, за да мога да бъда сравнително удовлетворен от крайните резултати на проектите ми. И всеки път когато сядах и си казвах „ето, остана само да довършиш това и си готов” оставах да цъкам или пиша с часове, въпреки, че в главата ми всичко изглеждаше като работа за половин час. Понякога нещата ти се струват доста по-кратки или дълги за изпълнение, когато са като план в главата си. Но както и да е...важното е че вече съм абсолютно готов и всичко е в една торба готова да бъде предадена в понеделник.

За мой късмет или не съвсем времето започна да се оправя точно преди да си тръгна. Вече стаята ми не е студена, когато ставам сутрин, защото няма свиреп вятър, който да се опитва да пробие прозореца или стената, за да ме отнесе. Също така при размяната на подаръци в къщата получих одеялце с ръкави, което „обличам”/нахлузвам/завивам всеки път, когато ми застудее така, че студа не е проблем за мен (нищо, че си отваряхме подаръците вчера и съм го носил веднъж, това не ми пречеше да завра до като се разнасям по къщата с него)!! Пък и реших, че най-накрая се предавам и ще започна да нося зимното си яке (да знам, правя го, когато времето вече се пооправя..).

Днес беше презентацията за 30% от най-скучния модул на земята и всичко мина по-добре от очакваното. Разбира се групата ни от 4 човека се превърна в група от трима след като имаше даден индивид, който не беше особено заинтересован от това, че има хора, разчитащи на идеята цялата група да работи заедно. Всъщност крайният резултат беше, че всички бяха доволни от това, че останахме само хората, които се бяхме подготвили и може би щяхме да имаме повече проблеми ако онзи се беше появил, защото нямахме идея какво е направил и дали изобщо си е свършил работата. Интересното е че сутринта се притеснявахме дали ще успеем да покрием десетте минути, които ни бяха отделени за презентиране, но като резултат ни спряха, защото не просто бяхме на път да прехвърли времето, но щяхме да го прехвърлим...доста. Така че ето още идно положително нещо, което дойде като резултат от това, че останахме само трима. Беше доста странно да говориш и срещу теб двама лектори бясно да пишат бележки, но пък смятам, че сме се справили добре, след като ни похвалиха и дори констатираха, че изглежда все едно сме се готвили много (което не беше съвсем така). Определено трябваше да имаме повече от десет минути за презентиране, тъй като нито една от 14-те групи не е успяла да свърши на време и всички са били прекъснати. До като сме още на тема университет искам да ви се похваля, че преди няколко дни получих оценката от логото си 74%, което е оценка от първи клас, А или 6 както искате го наричайти. Много съм доволен, тъй като ако не се лъжа в целия поток има една или две по-високи оценки от моята. Ууху.

Иии сега за обичайната секция „Какво сготви Алекс тази седмица”. Отговора няма да е нищо и въпреки, че имах предостатъчно време да готвя ме мързеше и единственото, което направих бяха солени курабийки, които се получиха доста добре и бяха по-вкусни студени и намазани с конфитюр от портокали, което беше доста неочаквано. А сега ще ви оставям..още от сега ще кажа, че е възможно другата седмица да не пиша, тъй като така или иначе след десет дни се прибирам (нямам търпаниее) и ще се видя с повечето от вас. До тогава или следващата ми публикация от Англия – коментари тук и във фейсбук са винаги оценени. Насладете се на поредната порция снимки на сготвено:

...всичко спира, когато завали сняг...

Туку-що ми се скараха за това, че пиша публикацията за този петък в 11,30 вечерта, което е официално събота в България и трябва да започна си сверявам часовника с това кога публикацията ще бъде прочетена от хората, за които е предвидена. Искам да обява, че вече почти приключих със задачите си за другата седмица и се чувствам малко по-добре от преди седем дни, тъй като товарът вече олеква и когато свърша с нещо няма друго, което да натежи до толкова, че да се почувствам по същия начин като преди. Хубавото е, че нещата наистина са в пряката преди края, което е радващо защото е признак, че не остава много преди да се прибера за коледните празници и да се видя с приятели и семейство, което е нещо, което очевидно чакам от месеци (смятам, че сигурно и сами сте го разбрали в следствие на милионите фейсбус статуси, които съм изписал по въпроса).

Започвайки темата за пътувания искам да ви изкажа искрените си притеснения за транспорта и като цяло живота в Англия след падането на сняг. Нека се върнем малко по-назад обаче и да ви кажа какво става до като вали. Първото нещо, което често може да видите е виелица от сняг, последвана от виелица от сняг на огромни парцали, последвана от виелица от ледчета, нещата са по-различни от обикновената градушка с това, че ледчетата са по-леки и се завихрят в кръг преди да паднат и след тях обикновено следват десетина минути на нещо средно между топчета от сняг и лед. Малко по-късно след като вече земята е бяла и си се отчаял от живота, проумявайки, че пътят до университета ще е болезнен, грейва слънце, което ти дава надежда, че може би на вън не е ЧАК толкова студено и гадно, но не! В момента, в който прекрачиш вратата поредицата от климатични аномалии се връща с пълна сила, за да те накара да си платиш за това, че си избрал да учиш тук. „Идилията” е допълнена от студения морски вятър, който непрестанно те брули като вейка и честно казано от време на време успява да ме премести с крачка назад или на страни, а в други трябва да се впрегна за да успея да продължа пътя си в посоката, която съм избрал. Разбира се, нещата винаги утихват в момента, в който вече си пристигнал до дестинацията си и започват на ново, когато трябва да се върнеш обратно в къщи. Спирайки се отново на темата за вятъра, от ония дни отидох да гледам Хари Потър (за който ще споделя впечатленията си малко по-късно) и пътят до киното не беше толкова зле, но може би просто не съм обърнал внимание, тъй като закъснявахме за прожекцията (въпреки, че когато пристигнахме дори рекламите не бяха започнали). Тъй като киното е на една пряка от морето можете да си представите вятъра около него, но не това беше най-лошото...в момента в който имаше пролука между къщите вятърът ставаше толкова непоносим, че ти идваше да си откъснеш главата и ръцете въпреки, че са предпазени с шапка, шал и ръкавици. За съжаление, в този момент аз отново си казах „няма на къде по-зле” и отново осъзнах пагубната сила на тези думи – вятърът се засили и беше трудно да се държиш на краката си, а на места, тъй като се беше заледило, въпреки, че успявах да се движа, се плъзгах по наклона, благодарение на това, че бях под влианието на трета сила. Имах шанса да видя морето няколко дни по-рано, по време на една също толкова мъчителна битка с прибирането ми вкъщи и мога да ви кажа, че цунамитата вече не ми се струват толкова далечни. Не си носех камерата да го заснема, но можете и сами да си представите за какво говоря...а и дори да бях успял може би, щеше да се наложи да ми ампутират ръцете след излагането им на това време. Интересното е, че всъщност температурата не е чак толкова ниска, но пък благодарение на всички фактори ти се струва, че си се пренесъл в Сибир. Четейки новините осъзнавам, че дори и да успея да оцелея и да се преборя тук, може да ми се наложи да продължа с битката, когато се прибирам, тъй като студеният фронт се пренася в Източна Европа. Ето, че сега идвам до идеята на целият параграф, който очаквах да се получи по-кратък (но аз просто не мога да спра да се оплаквам за времето). Пътуването тук по време на сняг е почти невъзможно изпитание. Непрекъснато сеотменят или отлагат влакове и автобуси от градския и междуградския транспорт, защото хората ги е страх да карат по леко заснежени жп линии или пътища. В следствие на това доста хора не успяват да дойдат на време за лекциите си, а други дори и да могат нямат желание и остават в леглата си, защото е по-топло. Ситуацията е комична, но и плачевна в същото това време, тъй като, за да пристигна до София аз ще трябва да пътувам с влак около 3 часа и да сменя два самолета. Тук е моментът, в който ще ви помоля да ми стискате палци времето да се пооправи така, че манията им за себеопазване да понамалее и да мога да си пристигна, както планувам и очаквам от месеци. Говорейки за лекции, с нашия късмет нито една не беше отменена, а за сравнение големият кампус в Хъл е затворен вече пети ден.

Тази седмица най-накрая успях да гледам Хари Потър и мога да твърдя, че това е един от най-добрите филми излезли през последните няколко години. Не мога да кажа, че всеки един аспект от двата часа ми хареса – например моментът, в който Хедуик или Доби умряха, тъй като очаквах сцените да са доста по-силни, но за сметка на това всичко останало беше изпипано чудесно. Натъжава ме това, че точно след половин година, когато излезе и втората част цялата история приключва и част от магията на моето детство умира или поне изпада в кома...

Тук е моментът да се похваля, че пилето с ориз беше още едно постижение, но отново забравих да го заснема (уупс). Тази седмица също така повторих успеха си с баничката и вече мога да се нарека готвач аматъор!! За първи път ядох палачинки/бухтички с бекон и кленов сироп, което повечето от вас ще нарекат гнусно, но аз твърдя, че смесицата от солено и сладко е много вкусна (сладко с кашкавал/сирене или мед със сирене и т.н.), за разлика от кисело и сладко. А сега ще ви оставям и ще повторя за десети път сигурно – коментари тук и/или във фейсбук са винаги оценени!!