Връщайки се назад във времето, стигам до събота и неделя, седя и се чеша по главата в отчаяни опити да се сетя какво точно съм правил, защото в главата ми изниква само леглото, лаптопа и последните епизоди на сериалите, които все още се опитвам да следя. Тогава отивам във фейсбук, защото той помни по-голяма част от живота ми, от колкото главата ми и виждам новите снимки в албума си. И ето, че хард диска на раменете ми почва да зарежда и се усещам, че въсщност освен горе споменатите „дейности” съм ходил и до университета да завърша логото си. Горе-долу това беше и единственото наистина продуктивно нещо, което свърших през уийкенда. Честно казано не беше и малко, направих поне 5 обиколки на университета, за да стигна от мястото, където работя до библиотиката, където си принтирам работите, но накрая резултата беше позитивен и успях да свърша това задължение. Както можете да предположите цялата неделя беше отдадена на почивка от уморителната седмица и опити да проспя целия ден, които завършиха неуспешно, тъй като тук организмът ми просто отказва да изпълни заповедите на мозъка ми да спи повече от десет часа.
Понеделникът беше уморителен, както винаги, а този път дори и повече, тъй като това беше денят, в който презентирахме работата си. Като начало преди да отида да се заредя с енергия от обяда си ме изнервиха хора, които не можеха да почакат няколко секунди да си изпринтирам обложката за диска на рециклирана хартия и натискаха бутончето за изпринтване преди мен, което доведе до това, че аз изпринтих едно и също нещо на четири бели листа и един рециклиран, с което цялата идея за спасяване на дървета отиде по дяволите, а моите скъпи рециклирани листчета бяха използвани от хора, които имаха наглостта да гледат дебилно, когато им викам в лицето. Няколко часа по-късно вече напълно успокоен от яростта, но вече стресиран заради презентацията се дотътрих от нас до университета за втори път този ден и седнах на масата в стаята, гризящ нокти от притеснение дали Робърт ще хареса проекта ми (всъщност не, седях и гледах зомбирано екрана). Когато настъпи моят ред, нагласих всичко, усмихнах се и се представих, какъвто беше планът и три сукинди по-късно той се изпари от главата ми. Не помня много добре какво точно бях казал (мисля, че повтарях едно и също, въпреки, че ми казаха, че не е било така), но две минути по-късно, вече бях на правилен път и когато бях дошъл във вихъра си...ми свърши времето. Хубавото е, че няма да се оценява презентацията, защото съм доста недоволен от себе си, нищо че видях одобрителни физиономии на лицата на хората около мен и Робърт.
Поредният ми кулинарен успех тази седмица дойде от повторното сготвяне на мусака, която стана по-добра от първата, с което съм доста горд. Не оставайте с впечатление, че ям само това, просто реших, че щом се е получило веднъж ще стане пак и така не поемам рискове с храненето си. За съжаление поемам рискове със здравето си, тъй като си клъцнах пръстчето, до като режех лук, но като един воин в кухнята, аз продължих да готвя на пълна пара (или просто, защото първата глава лук вече се задушаваше, а аз не се сетих да изгася котлона и да изчакам до като спре да тече кръв). Едната ми ръка кълцаше лук, смилаше домати от консерва и разбъркваше задушаващите се зеленчуци, до като от другата се лееше, ли лееше кръв в една салфетка (това трябва да ви звучи епично, все пак ми викат Алекс Ботев (всъщност не, но това не пречи )). Беше такава борба...но резултатът беше една свободна мусака, която ме нахрани напълно. До като сме още на темата с храната искам да спомена, че ядох най-вкусните картофи Стамбони, които някой е виждал през живота си. Питате как ли? Аз ви отговарям – французите. След като Ели и аз бяхме поканени на вечеря, която приехме с отворени обятия, успях да се издуя от вкусна храна (да, от картофите, на които им казват уне тартифлет или нещо от сорта), а пък и Ели беше направила крем карамел и за първи път в живота ми имах желание да го изям и ми хареса (сега да не се вземеш на сериозно, ей).
През последните няколко дни успях да похарча още пари, които можеше и да оставя в портмонети си, но към личната си колекция от вещи пребавям блекбъри с неограничен интеренет и доста безплатни минути и съобщения, а също така и двугодишен договор към върджин (намиг). Заявям, че ще се науча да пиша съобщения със скоростта на светлината!
Искам да ви се похваля също така, че моите мърляви съквартиранти, най-накрая решиха да изчистят кухнята след като нашата мила чистачка Сю беше оставила бележка, че ситуацията е "извън контрол". Сега вече мога да си готвя без да се притеснявам, че някой крокодил ще изкочи от някъде. Надявам се да се хванат в ръце и да започнат и да рециклират правилно, след като им преписах кое в коя кофа отива от сайта на общината. Но след като ни глобят всички по още веднъж може и да се осъзнаят. Няма да ви обяснявам колко се вбесих, когато разбрах, че депозитът ми е с 3 паунда по-лек, заради чужди грешки, вие и сами можете да се досетите.
А сега ще ви оставям, за да прочета най-накрая книгата, която съм си взел от България и да започна някоя от другите, които стоят на огромен куп над главата ми. За всички, които не повярваха на историята в предишниата ми публикация, сега ще дам снимков материал, за да се убедят. Това е ухапка от специален вид английски вампир и за това има толкова много отпечатъци. А до следващия път си знаете – коментирайти тук или по фейсбук, защото това винаги остава оценено от мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар