,,,

Не мога. Не искам. Знам, че мога но нямам желанието и мотивацията да продължа. Това се върти в главата ми в момента. Не просто в момента, ами във всяка секунда от настоящия ми живот, от изминалата почти половин година, а най-вероятно и за в бъдеще. Нещата щяха да са толкова по-лесни ако си бях в къщи, ако още ходех на училище, ако не ми беше дошла идеята да дойда тук, ако....не бях порастнал. Не знам дали изживявам един от онези сривове, през които всички хора преминават по пътя към самоосъзнаването или „узрявянето”. Знаете ли какво?! Не ме интересува...не искам. Не искам да порастна, не искам хората да ме приемат на сериозно и да имат очаквания от мен...не искам и очите ми да се пълнят със сълзи, когато пиша това или се сещам за всички мигове, които не съм оценявал или които съм пропуснал заради лъжливата надежда за едно „по-добро бъдеще”. Фраза, която излиза от устата на всеки, дори и от моята, но е безплътна, просто опит да стабилизираш разклатилата се дъска, която палачът ще дръпне....и увисваш.

Увисваш там...където миналото е блян, настоящето тежи като топ в корема и съзнанието ти, а бъдещето е черно като нощ. Знаете ли какво?! Не е лесно да се чувстваш така, не е лесно и да си кажеш „всичко ще е наред”, защото не си пророк и не го знаеш, не е лесно да се измъкнеш.

За това пък може да опиташ, все някога ще се получи, нали?! Това си казва и Сизиф, всеки път когато почти успява да изблъска камъка по склона...но нещо не достига и опитва...отново....отново....и отново. Е да, обаче аз не съм Сизиф и няма да бъда. Нямам безгранична надежда, а дори желание за такава. И аз опитвам, не се отказвам, но резултат няма....