...бъдеще в миналото и настоящето...

За първи път от няколко седмици ми се случва да пиша публикация извън университета и в ден, който не е петък (вече официално е събота). Въпреки, че нямам какво особено да кажа смятам, че стана традиция да пиша поне по веднъж на седем дни и за това го правя и сега...все пак искам да ви държа в течение с живота ми тук (все пак настоявате за това...хаха). Въпреки, че все още мога да се хваля с това колко добре се беше получила мусаката ми, от която няма и помен вече повече от седмица, ще ви разкажа за неуспеха ми с мекиците, които толкова обичам, когато баба ги прави. (изводът е, че просто не трябва да се опитвам да копирам вкуса или да имам каквито и да е очаквания преди да започна да готвя) И така..всичко започна добре, както се очаква от страхотен готвач като мен, сложих всичките нужни съставки и не след дълго тестото ми беше готово (успех!), което доста ме зарадва, защото началото на проекта ми „Направи си сам...мекици” изглеждаше напълно възможен. След като го оставих да постои около половин час, в който усилено се чудих как да кажа на английски, че съм го оставил да втаса, тъй като дума точно като тази няма се отказах от измислянето на нова такава, намерих доброволка да ми помогне да ги изпържа. Развълнуван, че съм толкова близо до заветната цел се хвърлих в готвенето с пълна пара и започнах да разтеглям тестото. Нетърпеливостта ми обаче беше „възнаградена”. Прекалената висока температура на печката ги изгори яко, олиото си отиваше така, както го слагахме и прекалената дебелина не спомогна за това да се изпържат по средата. И така аз бях пред свършен факт – чиния пълна с полу-готови, полу-прегоряли, полу-тестени, като цяло полу от всичко, което може да се сетите, мекици очакващи да бъдат погълнати. Тъй като препържената коричка със затоплено тесто между нея, не ми се понрави, пък и ме засити бързо, бях стигнал до извода, че не стават и боклука зове остатъците. Приговяйки се да обърна чинията в кошчето за разделно събиране на отпадъци , някой каза, че съм луд, че хвърлям храна при толкова гладни хора в къщата и задавайки въпроса дали някой ги иска чух няколко одобрителни възклицания. Десет минути по-късно слизайки в общата стая най-не-готовите участъци от мекиците бяха грижливо натрупани върху някакъв кашон на масата (да, кашон), но повече от 90 % от това, което им дадох бехе изядено и видях няколко одобрителни погледа на наяли се англичани. Това ме накара да се почувствам малко по-добре, защото все пак задачата не беше абсолютен неуспех, след като само част от крайния резултат отиде в боклука. Разбира се, аз няма до пробвам да си сготвя мекици пак, а ще почакам 52 дни, за да опитам бабините, които винаги стават чудесни.

Чеството за неуспех с готвенето беше подсилен от книгата, която трябва да прочета за един от предмитите, което имаме веднъж през петък. „Смарт мобс” или смартфони, както ги наричат всички е най-скучната книга, която по мое лично мнение е създадена спациално за изтезание на студенти. А как става това, по най-креативния и манипулативен начин – чрез четене (не се чудете на описанието на начина на изтезание, просто двете думи звучаха толкова добре заедно, нищо че смисъла малко се губи). Идеята за прочитането на цялото това ”невероятно проучване” за „бъдещето” (вече настояще, продължи да четеш и ще разбереш), както си изрази лекторът, е може би по-болезнена от тази да приключиш „Под Игото” в лятото на шести клас. Книгата е написана през 2001 и в нея става въпрос за това как ще се развие третото поколение телефони през 2010 и какво ще можем да правим с тях , а също така и как ще ни повлие това. Тъй като в момента е 2010 въсщност четеш какво става около теб всеки ден, тема болезнено позната и ненужна за дискусия (до човека е страхотен пророк, но все пак...).” Хубавото” е че имам заложени още 60 страници, които трябва да прочета за две седмици, забавление, нали? А си накупувах толкова много книги, които изгарям от нетърпение да прочета, но уви! До като сме още на тема образование искам да съобщя, че най-накрая успях да завърша първия си собствен портрет, направен на Илюстратор и съм доста доволен от резултата. Също така направих и първият ми двуминутен колаж на АфтърЕфект, който ми отне около 6 часа , а за портрета даже не питайте, но пък се получи сравнително добре (не че искам да се хваля, но един от най-добрите в групата, по мое лично мнение хах).

Доста се вълнувам, че благодарение на Робърт на четвърти, тоест в четвъртък другата седмица ще отидем до Хъл на конференция за дигиталната медия и развитието и. Ще говорят доста хора, утвърдили името си в сферата, в която се надявам, че ще успея да пробия след години. Някой от тях са разработвали проекти и реклами за гиганти като Кока Кола, МТВ, Канал 4, Дисни, Сони и т.н., а други са уеб дизайнери или просто ще ни обяснят как са успели да промотират идеите си. Билетът е около 90 паунда, за студенти 40, но тъй като нашият университет спонсорира събитието, желаещите да го посетят ще го направят – безплатно, заедно с безплатен транспорт. Говорейки за безплатни работи, снощи посетих сбирката на Творческото Инициативно Общество , в творческо-инициативния център, който отново е спонсориран от университета и ни нахраниха и напоиха (което означава мезе с вино), а пък даже накрая ни дадоха и подаръци от сорта не мърчъндайз на университета и обществото – термо чаша, „кутийка за принадлежности”, бележници, лепещи бележки. Не оставайте с впечатлението, че съм отишъл само заради това, защото знаех само, че ще има вино, но ми беше интересно как мога да помогна в развитието на СВ-то си, до като съм още студент, тъй като всичко е направено от студенти (текущи и завършили) за студенти (в същите две категории). Но не може да се отрече, че хората знаят как да привлекат посетители – безплатните неща са винаги оценени от студентите.

За ваше съжаление трябва да ви оставя (очаквах поста да се получи по-малък, но знам, че колкото и да е голям ще искате да четете още, поздрав с Бритни - Парченце от мен), защото очите ми вече се притварят, да, защото пиша в един и половина в края на уморителна седмица, тъй като цяла вечер играх на нова игра с карти с французите и Елена, която мисля да си купя и да науча желаещите (казва се Jungle Speed) и късмета на начинаещия ми помогна да продължавам с победа или второ място в почти всяка игра и сърце не ми даваше да си тръгна. Утре обаче имам доста работа – подготовка на костюма ми за Хелоуийн и логото ми за курса при Робърт и да, приключвайки една задача, веднага започвам друга или работя по три едновременно. Ще се срещнем на същото място – другата седмица, блога ми, а до тогава коментари тук и във фейсбук са винаги оценени.

...изгубен, намерен...

И ето, че отново е петък и отново седя някъде, чакайки нещо да започне. Днес обаче е малко по-различно, защото през седмица имам само по една лекция в петък, но дори сега аз отново чакам в университета, защото по-късно отивам да потренирам волейбол, а спортният център е на пет минути от тук. За съжаление не мога да ходя всяка седмица, а искам най-накрая да започна да влизам отново във форма, но уви...лекциите единия петък са само една, а другия около четири. Помня, някой ме беше попитал защо просто не започна да тичам, както правех до като си бях в къщи и отговора е – СТУД. В града няма стадион, което прави закритите или дори откритите писти, мечта, но пък паркове, колкото искаш. Точно това си казах преди около седмица „Алекс, стегни се и отиди да потичаш в парка”, така както правят по филмите. Това и направих, десет минути по-късно бях замръзнал, заради съпротивлението, което студеният вятърът оказваше, а пък и бях уморен от опитите си да „преборя” с него. За това реших да се поразходя и да направя някоя и друга снимка. Малко по-късно разбрах, че това е второто грешно решение, което взимам в рамките на няколко часа. Питате защо? Както се очаква от неориентиран човек, като мен , се изгубих. Града се оказа по-голям от колкото очаквах , а и доста по лабиринтчест. Двете доведоха до половин часово мотаене по странни улици и тотално загубване на желание да тичам, когато и да било, защото знаех как ще приключа – изгубен. През този половин час успях да обиколя доста улици, които изглеждаха по абсолютно един и същ начин (може да се отдаде на факта, че вероятно съм се въртял в кръг) и единствената разлика беше, че имената на къщите и боята по дървените орнаменти на покривите беше различна. Което ме подсеща да спомена, че тук всяка къща си има отделен пощенски код и собствено име. Хората се затрупват с ненужна информация и ненужно мислене – не само ще трябва да кръщават децата си, но и къщата си, ако купят такава. „Мила, какви са идеите ти за име на нашата...къща? Ако я боядисаме в розово мисли за женско име, но ако се спрем на синъо – за момчешко” това звучи някакси странно излизайки от устата ми, за това ще се постарая никога да не се случи (извод: ще си купя замък, който просто ще носи фамилията ми). Нека се върнем обаче на историята за моето „изгубване”. След като се помотах около половин час успях да видя в далечината часовниковата кула на жп гарата, което означаваше, че бях близо до познато място. Вървейки повече от десет минути обаче, осъзнах, че съм доста по-изгубен, от колкото си мислех. Края на историята е, че когато вече отчаянието ми беше стигнало критични граници, съзрях, че съм на задната улица и се прибрах с идеята, че повече няма да ходя да тичам или да правя каквото и да било по улици, които не познавам.

Последното малко звучеше като оная история, която родителите казват на децата си, когато за пръв път ги пускат да ходят на училище или до магазина сами – „недей да разговаряш с непознати , които ти предлагат бонбонки и те канят в колата си и не се отклонявай от познатия път”, защото ще те хванат и ще ти вземат органите. Разбира се майки ми, съкращаваше частта с органите, което е истината и просто казваше „защото всички искат да имат хубаво и умно дете като теб”. Мисля, че това още от малък успя да захрани моето „не особено добро” качество на себеобзервиране и нарцисизъм. Какво да направя, като съм толкова перфектен....хаха.

Друго нещо, което успя да ме развълнува през изминалата седмица е домашно направената мусака, а по късно и таратор, които изсмукаха около четири часа заедно, но пък си заслужаваха. Сигурен съм, че в края на публикацията ще сложа снимка, само за да ви накарам да се оближете, защото някои от вас не могат да готвят, а аз успях да направя нещо толкова вкусно хаха.

Другото продуктивно нещо, което ми се случи е, че вече съм способен да правя обиколка на кампуса, когато бъдещите студенти идват на някои от дните на отворени врати. Всъщност това е нещо, за което съм доста ентусиазиран, защото до сега не съм присъствал на подобен род срещи, пък камо ли аз да съм този с информацията (а и ще получа тениска с името на университета) и по някакъв начин ми напомня на лекциите, които организирах, до като бях доброволец на БМЧК. За това искам всички да стискате палци първият такъв ден да е скоро, за да не съм забравил всичко, което трябва да кажа и покажа. Главната идея е да си усмихвам и да накарам присъстващите да дойдат да учат тук или да уверя родителите, че децата им ще са на правилното място. Мисля, че ще се справя доста добре, взимайки предвид факта, че убеждавам лесно. Който е успял да спечели спор срещу мене да си вдигне ръката (тук можете да си представите погледа ми отместен от лаптопа, преглеждащ диванчетата на библиотеката около мене; насядалите хора, четящи и пишещи, никой не си вдига ръката извод: отново аз печеля).

Последното нещо, за което искам да ви информирам днес е, че вече официално съм прекарал цял месец в Скарбра, следователно в Англия. Странното е, че ми се струва едновременно много малко и адски много. От една страна имам чувството, че с хората, с които успях да завържа връзки са били около мене с години, а не просто месец. От друга пък, все едно вчера бях във Виенския и ядях пица със семейството и си говорехме какво още трябва да сложиме в багажа ми. Времето е може би най-неочакваната и трудно измерима мерна единица в живота ни.

Сега ще ви оставя да се насладите на великолепната снимка на адски вкусната ми мусака и да си представяте, че е пред вас и имате вилица, с която да си вземете (защото знам, че искате).

...добре ли си?...

Започвам да пиша това в една от онези едночасови (в най-добрия случай) дупки между лекциите, в които се шлая из университета и се чудя какво да правя, след като съм си проверил фейса и пощите около пет пъти. Не съм писал от около седмица, даже ако не е и повече, но пък ето ме отново – радвате ли се?! (не че има особено значение, след като в блога ми всичко се върти около мен, хаха не го мисля сериозно това последното, или пък го мисля, обаче искам да ви накарам да се почувствате оценени за това, че ще висите около 5 минути и ще ми четете глупостите) (вече се обърках :D )

От както съм тук ми се налага да правя всичко за себе си, от това да си сготвя, до това да си изпера, за да не ходя като прасенце, което всъщност правят доста англичани. Не е рядко срещана картина да видиш хора с лекета по дрехите и то не от онези, които случайно можеш да си направиш през деня, ами такива от различен произход, което те навежда на мисълта, че всъщност дрехата не е прана от седмици. За гладене да не говорим, ако сушилните изсушаваха наистина добре, което знам, че не правят, англичаните щяха просто да си извадят дрехите от там и да ги навлекат моментално, а сега трябва да ги поизмачкат допълнително на радиаторите и тогава да излязат с тях, което им придава ефект все едно са спали с дрехата няколко години. Важно е да подчертая, че когато говоря за англичаните в повечето случаи имам в предвид тези на моя възраст, които не са особено заинтересовани от това как изглеждат през деня, защото така или иначе снимките си ги правят полу пияни и „нагласени” през вечерта, когато са отишли до магазина и са си купили нови дрехи, с които да излязат. Да, доста често се чува някой да подвикне „хайде до магазина за да си купя нещо за довечера”, а под „нещо” моментално се разбира – дрехи и алкохол. Благодарение на последните няколко седмици тук, успях да осъзная колко много оценявам и пазя дрехите си хах.

Нещото, което присъства във всеки разговор с близки и познати е вече болезнено натрапващият се въпрос – „Ядеш ли?!”. Да, ям! Това е тема, която исках да обсъдя по-на широко, но ще ви я посъкратя с обяснението, че полу-готовата храна е поставена на пиадестал и се цени повече от грижата за самооцеляване. Колкото и да искам да продължа сравнително здравословния начин на хранене, който се стараех да водя в България,тук нещата са невъзможни – не става. Всичко, което ям тук има етикет „готово след 20 минути” и колкото и да ми е вкусно знам, че не е полезно. Менюто ми включва пици, картофки, хапки, тук – там супа, а за плодовете...въпреки, че ме успокоява да вярвам, че са полезни, знам, че са толкова ГМО, колкото американската царевица...накрая на деня, поглеждайки това, което съм изял осъзнавам, че съм поел толкова консерванти и неща, които даже не знам как да прочета, осъзнавам, че начина ми на хранене и напълно променен...и ям поне два пъти повече, от колкото в България...чувстав изгаряща нужда да тренирам, което със сигурност ще направя през събота или неделя! (или поне това си повтарям от няколко дни)

Няколко часа по късно аз продължавам да пиша...

Нещо на което не те учат в часовете по английски, когато преподават елементарните въпроси от вида на как си и какво правиш е, че всъщност англичаните винаги питат „добре ли си” и то винаги с един и същи съчувстващ тон. Това „добре ли си” е всъщност „как си”, но за хора като мен, които упорито опитваха да изглеждат щастливи, когато се чувстваха тъжни защото им липсваше дома, този въпрос се струваше като все едно са те издали. По-късно разбрах, че това е просто един от многото начини да питаш някой как е...в една нормална страна те питат „добре ли си?”, само когато изглеждаш зле, но пък тук не е така. Пример за неподходящо използване на този въпрос е една ситуация на която се натъкнах преди около седмица...излизаме от къщата на Ели за да отидем на клуб и какво да видиш?! Двама полицаи дърпат или по-скоро влачат две момичета (най-много на по 16), които изглеждат и говорят като пияни казаци (псуваха по същия начин, въпреки, че английските псувни лично на мене са ми смешни, защото ги сравнявам с наще си и изглеждат все едно да кажеш на някоя дама, ей, краво)..и така влачейки ги и момичетата крещейки, от прозореца на съседната къща се появява тяхна връстничка, която явно ги познава и доста силно трогнага задава въпроса, крещейки, за да я чуят „Ейми, добре ли си?”, при което не можах да издържа и идвам не легнах на земята от смях..добре ли са според вас?!..малко по-късно двете малки пияндета бяха набутани в една полицейска кола...и да, тук полицейските коли приличат на нашите линейки...

Добрата новина, която все още не съм казал на никой е, че всъщност хората в моята специалност нямат изпити, като онези, които си представят всички и ще бъдеме оценявани на около стотина проекта, които трябва да предадем декември месец...и тук идва момента (звук от барабани)...което означава, че по време не изпитната сесия моя милост няма изпити, което пък от своя страна означава, че ще съм в България допълнителни две седмици...и вече е официално, прибирам се на 20 декември и се връщам на 29 януари...но пък декември месец ще се скапя от работа, а пък и както са ни започнали за тази събота и неделя имам около два проекта и около 1/3 от книга, която да прочета, но не се оплаквам, все пак за това дойдох :P

Преди да съм изписал цял роман ще прекъсна, за да се похваля, че си купих камкордер ии съвсем скоро планувам да кача някоя е друга снимка във фейсбук, пък и е време да ходя на вече утвърдилата се практика да пием кафе следобед. От днес започна пак да вали, след като имахме повече от седмица хубаво време, но пък ме успокоява факта, че не само тук и така. Обещавам скоро да пиша пак, а преди това силно ме интересува отговора Ви на въпроса „добре ли си?”

...и битката продължава...

Никога не съм обичал да седя пред лист хартия, в случая монитор и да мисля над това как да започна нещото, което ще пиша. Тогава всеки път надрасквам някоя безсмислена глупост от този сорт, която не е точно начало, но пък ме удовлетворява след като я прочета, защото така разказа ми звучи...започнато. Преди около две седмици на едната от "лекциите", които би трябвало да ни помогнат да се впишем по-добре ни казаха "Говорете за времето, защото то винаги може да стане по-лошо и така ще имате тема за разговор", тогава валеше...страхотно нали?. От както съм тук се научих да не казвам, че по-лошо не може да стане за каквото и да било, защото малко по-късно нещо ми доказва колко съм грешал. Да вземем за пример времето в края на миналата седмица...стнал си рано сутринта, за да отидеш до дестинация, най-често магазина, и не просто ръси, но е и студено..помисляш си "по-лошо не може да стане"...след като си влязъл в магазина и си понапазарувал, платил и вече ти е гадно за многото пари, които си дал за неща, които си свикнал да има в хладилника вкъщи, точно тогава излизаш и...какво заварваш?! малките капчици са се превърнали в падащи от небето локви, а студа се е "раздвижил" и торнадо от водни капки и студен вятър се опитва да те изнесе...та някой да си беше казал, че по-лошо не може да стане?....но това беше миналата седмица...тази за мое очудване времето е наистина хубаво...слънчице, няма вятър и смешното е че е по-топло от България...днес сутринта малко се поизложи, защото валя в десет от тридесетте минути, в които отивах до университета и това бяха първите 10 минути, така, че си седях мокър до като стигна до там, но пък се изсуших бързо...тръгвайки си в 12 слънчицето се беше показало и почти ме накара да забравя за гадната сутрин...и стигаме до най-важното - лекциите!!
Отивайки в понеделник на първата ми лекция като студент, ми тръснаха, че ще учим модул от много технологичната страна на дизайна - HTML и CSS...нещо, което вече бях правил, но все пак трябваше да внимавам за нови работи..преподавателят не помагаше особено, защото имаше монотонен глас с акцент по-ужасен от всеки един, който съм чувал до сега, но все пак човечецът беше от Африка...след като лекцията, а по-късно и упражнението приключиха, ме болеше главата от опитите да се концентрирам и да разбера какво говори, защото неговите изречение бяха структурирани по следния начин: 1)начало, през което си мислиш, че той знае какво иска да каже 2) запецване за намиране на точната описателна дума (20 секундна пауза) 3) той успява да намери думата и повтаря цялото изречение, като вече инкорпорира думата в него 4) спира, след като явно вече не се сеща какво е искал да каже 5) започва ново изречение...не знам дали благодарение на главоболието или разочарованието, че и лекциите не са потръгнали така както очаквах ме обхвана отчаяние и чувство за безнадеждност...отидох до следващата зала, седнах и започнах да цикля, когато чух американския акцент на следващия ми лектор и лекотата, с коята зопачна да говори с нас и да произнася имената ни (зазнознайте се с Алекс Шредов) и вълни на облекчение и надежда ме обляха...лекцията не беше кой знае колко интересна, но пък беше ползотворна и успях да си извадя няколко поуки от нея, които обаче не са житейски и за това няма да ви ги напиша хах радвах се, че сме започнали с по-креативната част, защото дойдох тук точно заради това...смешно е сравнението между двете лекции, защото едната е технична, объркана и натоварваща, а другата беше лека, приятна и по-креативна...точно обратното една на друга...странното беше, че успях да се зарадвам, че ни даде какво да направим за сряда (днес), защото така свободният вторник щеше да бъде уползотворен...
Вторник: слънце!!! времето беше топло. Есента, която харесвам...цял ден обикаляхме (аз, Ели и Шан) по магазините, за да намерим точната тетрадка-портфолио, която изпълнява всички поставени от Робърт условия (да, казаха ни, че с лекторите и като цяло с всички, освен "директора", трябва да говорим на малко име...необичайно, но ми харесва, защото така всичко става доста по-приятно)...успях да си намеря тетрадка, точно това, каквато исках, а за мой късмет даже беше намалена...последва дългия 35 минутен път до университета, за да си разпечатаме програмата/задачите/описанието на модула на Робърт и да си поръчаме скучната книга, която Танко (объркващо говорещият "технически" лектор) ни каза да си вземем...след което си купих....АЛБУМА НА СЕЛЕНА ГОМЕЗ, което допълнително ме накара да се почувствам по-добре, даже сега си го поглеждам и ми пълни сърцето...вечерта успях да си напиша "домашното", което беше брейнсторм на нещата, които са ни повлиали да станем такива, каквито сме сега...неща, които после ще трябва да инкорпорираме в проектите си...това беше и първата ми запълнена страница от портфолиото...за съжаление не успях да напиша как са ми повлиали, защото щеше да се получи роман, а не списък, но пък сега под секция музика, Спайс Гърлс седи доста странно хаха въпреки, че днес сутринта ме понаваля, влизайки в стаята Робърт попита "Ама то да не би да е валяло" въпреки, че беше очевидно, че с Шан (приятелка англичанка) не си бяхме изсипали кофа с вода нарочно върху главите, а и прозорците бяха мокри, развеселих се...когато други хора използват сарказъм, а не аз не е толкова забавно обаче хаха упражнението, в една от многото компютърни зали, беше доста интересно и се радвам, че започвам да свиквам да работя на iMac-овете с тяхната си операционна система...за първи път имах шанса да работя и на Адоб Илюстратор, с която не се бях занимавал до сега и въпреки, че трябваше да си напишем името дузина пъти с различни шрифтове, за да научим повече за книгопечатането, което беше днешният проблем свързан с упражнението, се чувставам удовлетворен, пък и имам нова страница от портфолиото, която да запълня, а вече имам и идея как да го направя...
Разбира се, не всичко беше хубаво тези дни, но пък когато ми ставаше гадно си хапвах шоколад Милка пукащ (детска радост, шарени бонбонки) или пък слизах долу при съквартирантите ми, на които също започва да им липсва дома, въпреки, че почти всички ще си ходят за петък и уийкенда и можех тайно да им се смея, защото са зле и се опитват да се правят, все едно всичко е наред хаха една от вечерите (то всъщност и милката и случката бяха понеделник вечер), когато наистина ми беше доста гадно взехме да опаковаме всекидневната и коридорите в станиол за печене, та се почувствах по-добре...
Та така, битката между мен и Англия продължава, но пък е доста по-лесно, когато има на кой да разкажеш всичко това (благодаря ти Скайп, Фейсбук, Блогър) и чувствам, че да разговаряш е едно от най-ползотворните и важни неща, които човекът може да прави... по този случай искам да ви поздравя с една песничка, която няма нищо общо с моята ситуация, но пък е пример за нещото, което написах преди малко - важността да споделиш емоциите и мислите си! Поздрав: Тайлър Суифт - Говори сега!

Англия в началото и до момента...

Винаги съм се чудил на това колко харесвам чуждата култура и начин на живот, а колко лесно отхвърлям (или поне частично) своята. Хората, които ме познават веднага биха казали...Алекс няма как да остане в България...така и стана, в момента се намирам в "страхотната" Англия за която бях мечтал през последните няколко години. И както се знае, благодарение на неписания закон за всеобщата гадост - очакванията ми бяха прекалено големи за това, което заварих. И пак се връщаме към отъпкания път - отхвърляйки културата, в която живея в момента и желанието ми да се върна към познатото, което колкото и лошо да е, е някак си....сигурно!?...
Започвайки този блог си повтарям на ум, че няма да пиша нищо, което да е сдухващо и наистина ще се постарая да го направя така...или поне от части...новото ми хоби тук е да си седя в леглото и да цикля над това колко ми липсват всички близки и приятели, но това вече го знаeте (защото предполагам, че единствените, което ще прочетете това влизате в някоя от двете категории)...за това няма да ви обяснявам колко много искам да изляза на скучната ни кюстендилска алея, за да пийна едно кафенце, седейки на столовете, чиито дупки познавам на изуст или просто да си поговаря очи в очи, а не камера в камера с някой, който ми липсва...
Май нещата с това, написаното да не звучи безнадеждно малко пропадат, за туй ще ви напиша едно мини сценарийче на сериала (жанр: драма), в която живея през последните 10-ина дни...
Летище София...Времето е страхотно, въпреки, че тогава не го осъзнавах...успях да се видя с повечето си познати, на които държа, а другите просто имаха ангажименти, които не им позволиха да присъстват на моето "изпращане"... чувствах се страхотно, че най-накрая усилията ми ще бъдат възнаградени и ще успея да направя първата крачка към едно ново начало, нов живот, нещо което бях си пожелавал доста години...не знаех как точно да се чувствам, щастлив, че най-накрая съм успял или тъжен, че оставям от части зад себе си познатото и сигурното, на което се бях изградил като човека, който съм сега...за това просто се чувствах нормално...двете емоции се убиваха една друга и бях само притеснен как ще успея да стигна до там, до където трябва да отида...и след това самолет след самолет, кратки изчаквания, разговори с хора, които повече няма да видя и изкуствен интерес, в това, което казват....половин ден по-късно бях в Скарбра (както му казват всички на градчето, в което ще уча)...бяхме пристигнали след 12 през нощта (аз, още двама българи и двойка от Кипър), което значеше, че няма да ни настанят в нашите общежития и ще трябва да изчакаме до другия ден да се настаним както си трябва....първата нощ беше странна...чувствах все едно бях на хотел, ама не съвсем, не спах добре...ден 1 и 2: заобиколен от повече азиатци от колкото европейци двата дни на "адаптация", както му казваше майка ми преминаха в разговори с хора от различни офиси в университета, които ни обясняваха колко са щастливи, че сме избрали тях и колко горди трябва да бъдем, че сме били избрани от тях...дрън дрън та пляс, мене никой няма нужда да ме избира, щото решението в края е изцяло мое...нанасяйки се в скромната ми квартира, веднага успях да разопаковам, но и това не ме накара да се почувствам у дома, даже от съседната стая нон стоп чувам серенади на турски от някакви от Кипър и това ми няпомня за милионите турски сериали, които се чуваха на всяка уличка заради някоя полу-глуха бабка, която се е вманиачила да гледа за Онур и Шехерезада или там както им бяха имената...и това не успя да ме накара да се почувствам у дома....напазарувах, наядох се, слязох в общата стая, където всички бяха пияни и заляни...тук като си на 18 преминаваш през периода, през който повечето 16 годишни българи минават - да се интересуват само от пиене и от това какви мизерии ще направят..а аз след като съм вече на 19 хах, това време е било преди доста години и съм го преживял...таа не успях веднага да се спогодя с англичаните и начина им на мислене...някои бяха със седмица преди мене тук, но не бяха стъпвали в университета, обаче пък знаеха всеки клуб и таверна в града...трагедия...
Зарадвах се, когато успях да се запозная с Елена, която не беше в Скарбра, когато пристигнах...тука е мястото, където искам да и се извиня, че трябва да търпи гадните ми настроения напоследък, които съм сигурен, че ще продължат още доста...Благодарение на нейното спокойствие има на кой да се оплаквам нон-стоп и има кой да отговаря на прищявките ми за разходки по магазините и града, който въсщност не е толкова лош, когато не вали...
Времето....тука е ужасно....англичаните сами си казват, че по-гадно време от това тук и в Шотландия може би няма...ако не вали - духа, а най-често и вали и духа :D има някакво правило, че когато си оправя косата ще задуха най-силният вятър и ще завали най-гадният дъжд, само за да я развали..или пък тогава, когато се почувствам по-добре, ще мине Рено, като това, което има семейството ми...пуст мой късмет :D
Радвам се, че живея в град, който буквално е заобиколен от история ии че се записах да играя волйбол хаха също така, че семейството ми е винаги на линия, когато имам нужда да говоря с тях...радвам се, че улиците поне тук са ок и не стъпвам в кал, което беше редовна практика в Кюстендил...още нещо..тука няма бездомни кучета и котки, но навсякъде има катерици - наздраве Ели!!!
Вече не помня всичко, което успях да направя тези дни или пък просто настроението ми успява да скапе всяко едно преживяване, каквото и да е то, но за момента е това ааа да вчеря успях да вляза в морето до колене, но водата беше толкова студена, че ми идеше да си ампутирам краката хах ии когато си ги избърсвах от пясъка седнах на лайно от чайка...едни ги наакват по главите (наздраве Ели Г хах) а пък други не гледат къде сядат...поне за краткото време научих няколко полезни урока
1. Внимавай какво си пожелаваш
2. По-хубаво от вкъщи няма
3. Гледай къде сядаш (хаха)

Прибирайки се на към нас (силно казано "нас") се сетих за едно стихотворение, с което искам да приключа този дълъг първи пост, който малко от вас ще дочетат... обичам ви!

Родна стряха
Ран Босилек

Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.

Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях...

Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!