Винаги съм се чудил на това колко харесвам чуждата култура и начин на живот, а колко лесно отхвърлям (или поне частично) своята. Хората, които ме познават веднага биха казали...Алекс няма как да остане в България...така и стана, в момента се намирам в "страхотната" Англия за която бях мечтал през последните няколко години. И както се знае, благодарение на неписания закон за всеобщата гадост - очакванията ми бяха прекалено големи за това, което заварих. И пак се връщаме към отъпкания път - отхвърляйки културата, в която живея в момента и желанието ми да се върна към познатото, което колкото и лошо да е, е някак си....сигурно!?...
Започвайки този блог си повтарям на ум, че няма да пиша нищо, което да е сдухващо и наистина ще се постарая да го направя така...или поне от части...новото ми хоби тук е да си седя в леглото и да цикля над това колко ми липсват всички близки и приятели, но това вече го знаeте (защото предполагам, че единствените, което ще прочетете това влизате в някоя от двете категории)...за това няма да ви обяснявам колко много искам да изляза на скучната ни кюстендилска алея, за да пийна едно кафенце, седейки на столовете, чиито дупки познавам на изуст или просто да си поговаря очи в очи, а не камера в камера с някой, който ми липсва...
Май нещата с това, написаното да не звучи безнадеждно малко пропадат, за туй ще ви напиша едно мини сценарийче на сериала (жанр: драма), в която живея през последните 10-ина дни...
Летище София...Времето е страхотно, въпреки, че тогава не го осъзнавах...успях да се видя с повечето си познати, на които държа, а другите просто имаха ангажименти, които не им позволиха да присъстват на моето "изпращане"... чувствах се страхотно, че най-накрая усилията ми ще бъдат възнаградени и ще успея да направя първата крачка към едно ново начало, нов живот, нещо което бях си пожелавал доста години...не знаех как точно да се чувствам, щастлив, че най-накрая съм успял или тъжен, че оставям от части зад себе си познатото и сигурното, на което се бях изградил като човека, който съм сега...за това просто се чувствах нормално...двете емоции се убиваха една друга и бях само притеснен как ще успея да стигна до там, до където трябва да отида...и след това самолет след самолет, кратки изчаквания, разговори с хора, които повече няма да видя и изкуствен интерес, в това, което казват....половин ден по-късно бях в Скарбра (както му казват всички на градчето, в което ще уча)...бяхме пристигнали след 12 през нощта (аз, още двама българи и двойка от Кипър), което значеше, че няма да ни настанят в нашите общежития и ще трябва да изчакаме до другия ден да се настаним както си трябва....първата нощ беше странна...чувствах все едно бях на хотел, ама не съвсем, не спах добре...ден 1 и 2: заобиколен от повече азиатци от колкото европейци двата дни на "адаптация", както му казваше майка ми преминаха в разговори с хора от различни офиси в университета, които ни обясняваха колко са щастливи, че сме избрали тях и колко горди трябва да бъдем, че сме били избрани от тях...дрън дрън та пляс, мене никой няма нужда да ме избира, щото решението в края е изцяло мое...нанасяйки се в скромната ми квартира, веднага успях да разопаковам, но и това не ме накара да се почувствам у дома, даже от съседната стая нон стоп чувам серенади на турски от някакви от Кипър и това ми няпомня за милионите турски сериали, които се чуваха на всяка уличка заради някоя полу-глуха бабка, която се е вманиачила да гледа за Онур и Шехерезада или там както им бяха имената...и това не успя да ме накара да се почувствам у дома....напазарувах, наядох се, слязох в общата стая, където всички бяха пияни и заляни...тук като си на 18 преминаваш през периода, през който повечето 16 годишни българи минават - да се интересуват само от пиене и от това какви мизерии ще направят..а аз след като съм вече на 19 хах, това време е било преди доста години и съм го преживял...таа не успях веднага да се спогодя с англичаните и начина им на мислене...някои бяха със седмица преди мене тук, но не бяха стъпвали в университета, обаче пък знаеха всеки клуб и таверна в града...трагедия...
Зарадвах се, когато успях да се запозная с Елена, която не беше в Скарбра, когато пристигнах...тука е мястото, където искам да и се извиня, че трябва да търпи гадните ми настроения напоследък, които съм сигурен, че ще продължат още доста...Благодарение на нейното спокойствие има на кой да се оплаквам нон-стоп и има кой да отговаря на прищявките ми за разходки по магазините и града, който въсщност не е толкова лош, когато не вали...
Времето....тука е ужасно....англичаните сами си казват, че по-гадно време от това тук и в Шотландия може би няма...ако не вали - духа, а най-често и вали и духа :D има някакво правило, че когато си оправя косата ще задуха най-силният вятър и ще завали най-гадният дъжд, само за да я развали..или пък тогава, когато се почувствам по-добре, ще мине Рено, като това, което има семейството ми...пуст мой късмет :D
Радвам се, че живея в град, който буквално е заобиколен от история ии че се записах да играя волйбол хаха също така, че семейството ми е винаги на линия, когато имам нужда да говоря с тях...радвам се, че улиците поне тук са ок и не стъпвам в кал, което беше редовна практика в Кюстендил...още нещо..тука няма бездомни кучета и котки, но навсякъде има катерици - наздраве Ели!!!
Вече не помня всичко, което успях да направя тези дни или пък просто настроението ми успява да скапе всяко едно преживяване, каквото и да е то, но за момента е това ааа да вчеря успях да вляза в морето до колене, но водата беше толкова студена, че ми идеше да си ампутирам краката хах ии когато си ги избърсвах от пясъка седнах на лайно от чайка...едни ги наакват по главите (наздраве Ели Г хах) а пък други не гледат къде сядат...поне за краткото време научих няколко полезни урока
1. Внимавай какво си пожелаваш
2. По-хубаво от вкъщи няма
3. Гледай къде сядаш (хаха)
Прибирайки се на към нас (силно казано "нас") се сетих за едно стихотворение, с което искам да приключа този дълъг първи пост, който малко от вас ще дочетат... обичам ви!
Родна стряха
Ран Босилек
Започвайки този блог си повтарям на ум, че няма да пиша нищо, което да е сдухващо и наистина ще се постарая да го направя така...или поне от части...новото ми хоби тук е да си седя в леглото и да цикля над това колко ми липсват всички близки и приятели, но това вече го знаeте (защото предполагам, че единствените, което ще прочетете това влизате в някоя от двете категории)...за това няма да ви обяснявам колко много искам да изляза на скучната ни кюстендилска алея, за да пийна едно кафенце, седейки на столовете, чиито дупки познавам на изуст или просто да си поговаря очи в очи, а не камера в камера с някой, който ми липсва...
Май нещата с това, написаното да не звучи безнадеждно малко пропадат, за туй ще ви напиша едно мини сценарийче на сериала (жанр: драма), в която живея през последните 10-ина дни...
Летище София...Времето е страхотно, въпреки, че тогава не го осъзнавах...успях да се видя с повечето си познати, на които държа, а другите просто имаха ангажименти, които не им позволиха да присъстват на моето "изпращане"... чувствах се страхотно, че най-накрая усилията ми ще бъдат възнаградени и ще успея да направя първата крачка към едно ново начало, нов живот, нещо което бях си пожелавал доста години...не знаех как точно да се чувствам, щастлив, че най-накрая съм успял или тъжен, че оставям от части зад себе си познатото и сигурното, на което се бях изградил като човека, който съм сега...за това просто се чувствах нормално...двете емоции се убиваха една друга и бях само притеснен как ще успея да стигна до там, до където трябва да отида...и след това самолет след самолет, кратки изчаквания, разговори с хора, които повече няма да видя и изкуствен интерес, в това, което казват....половин ден по-късно бях в Скарбра (както му казват всички на градчето, в което ще уча)...бяхме пристигнали след 12 през нощта (аз, още двама българи и двойка от Кипър), което значеше, че няма да ни настанят в нашите общежития и ще трябва да изчакаме до другия ден да се настаним както си трябва....първата нощ беше странна...чувствах все едно бях на хотел, ама не съвсем, не спах добре...ден 1 и 2: заобиколен от повече азиатци от колкото европейци двата дни на "адаптация", както му казваше майка ми преминаха в разговори с хора от различни офиси в университета, които ни обясняваха колко са щастливи, че сме избрали тях и колко горди трябва да бъдем, че сме били избрани от тях...дрън дрън та пляс, мене никой няма нужда да ме избира, щото решението в края е изцяло мое...нанасяйки се в скромната ми квартира, веднага успях да разопаковам, но и това не ме накара да се почувствам у дома, даже от съседната стая нон стоп чувам серенади на турски от някакви от Кипър и това ми няпомня за милионите турски сериали, които се чуваха на всяка уличка заради някоя полу-глуха бабка, която се е вманиачила да гледа за Онур и Шехерезада или там както им бяха имената...и това не успя да ме накара да се почувствам у дома....напазарувах, наядох се, слязох в общата стая, където всички бяха пияни и заляни...тук като си на 18 преминаваш през периода, през който повечето 16 годишни българи минават - да се интересуват само от пиене и от това какви мизерии ще направят..а аз след като съм вече на 19 хах, това време е било преди доста години и съм го преживял...таа не успях веднага да се спогодя с англичаните и начина им на мислене...някои бяха със седмица преди мене тук, но не бяха стъпвали в университета, обаче пък знаеха всеки клуб и таверна в града...трагедия...
Зарадвах се, когато успях да се запозная с Елена, която не беше в Скарбра, когато пристигнах...тука е мястото, където искам да и се извиня, че трябва да търпи гадните ми настроения напоследък, които съм сигурен, че ще продължат още доста...Благодарение на нейното спокойствие има на кой да се оплаквам нон-стоп и има кой да отговаря на прищявките ми за разходки по магазините и града, който въсщност не е толкова лош, когато не вали...
Времето....тука е ужасно....англичаните сами си казват, че по-гадно време от това тук и в Шотландия може би няма...ако не вали - духа, а най-често и вали и духа :D има някакво правило, че когато си оправя косата ще задуха най-силният вятър и ще завали най-гадният дъжд, само за да я развали..или пък тогава, когато се почувствам по-добре, ще мине Рено, като това, което има семейството ми...пуст мой късмет :D
Радвам се, че живея в град, който буквално е заобиколен от история ии че се записах да играя волйбол хаха също така, че семейството ми е винаги на линия, когато имам нужда да говоря с тях...радвам се, че улиците поне тук са ок и не стъпвам в кал, което беше редовна практика в Кюстендил...още нещо..тука няма бездомни кучета и котки, но навсякъде има катерици - наздраве Ели!!!
Вече не помня всичко, което успях да направя тези дни или пък просто настроението ми успява да скапе всяко едно преживяване, каквото и да е то, но за момента е това ааа да вчеря успях да вляза в морето до колене, но водата беше толкова студена, че ми идеше да си ампутирам краката хах ии когато си ги избърсвах от пясъка седнах на лайно от чайка...едни ги наакват по главите (наздраве Ели Г хах) а пък други не гледат къде сядат...поне за краткото време научих няколко полезни урока
1. Внимавай какво си пожелаваш
2. По-хубаво от вкъщи няма
3. Гледай къде сядаш (хаха)
Прибирайки се на към нас (силно казано "нас") се сетих за едно стихотворение, с което искам да приключа този дълъг първи пост, който малко от вас ще дочетат... обичам ви!
Родна стряха
Ран Босилек
Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях...
Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
Хей, бате, батееее!Голям писател сиии! :) :*
ОтговорИзтриванеАлеееееееекс, с нетърпение очаквам продължението.. :))) Много ни липсваш и ти!! Но нали знаеш, че само слабите хора си казват НЕ МОГА, НЯМА ДА СЕ ПОЛУЧИ или пък ТОВА НЕ Е ЗА МЕН..?! Много често, за да постигнем мечтите си, трябва да минем по дълъг и трънлив път, да жертваме много и понякога дори най-милото ни, но резултатът си заслужава!! ДУ НОТ ГИВ ЪП!! :Р
ОтговорИзтриване:* :* :* :* :* :* :* :* :* :* :*
Драгомира съм :)
ОтговорИзтриванеАлекс, направо ме насълзи, недей така отчаяно, всъщност си помисли - ами ако нямаше компютър пред който да излееш мислите си знаейки, че все някой ще ги прочете и ще ти отговори, ако нямаше камерки към тях, чрез които да виждаш близките си ... тогава щеше да бъде наистина гадно, сигурна съм, че като почнат лекции, упражнения, тренировки,ходене по библиотеки, купони, събирания ... иии изведнъж ще се окаже, че си много зает и нямаш време за нищо друго освен да се наспиш, между другото ако си намериш някой от нашия регион или пък може би испанец или италианец може би по-лесно ще се приспособиш - те са с близък до нашия манталитет и мисля, че с тях по-бързо ще се адаптираш, просто гледай като за начало да си винаги зает с нещо, пък в края на деня приятелите ти от България ще са винаги на линия...
ОтговорИзтриванеСигурно много хора са ти го казвали, но ти си по своему странна личност. Винаги си със собствените си възгледи и мнение. Макар и да не те познавам много добре от кратките ми контакти с теб, разбирам че си страхотен човек! Обеден съм във всичко, което ще постигнеш, защото ти си наясно със себе си и с възможностите си!
ОтговорИзтриванеп.с. Най-много ми стана тъжно за косата ти :(
спокойно, нормално е в началото всичко да ти се струва толкова странно и объркващо.. ще свикнеш и нещата ще се наредят :) :) много се радвам, че си си направил блог и пишеш от време на време, така те чувствам по-.. по-близо. моля те, не спирай да публикуваш! (хъг)(хъг)
ОтговорИзтриване