...изгубен, намерен...

И ето, че отново е петък и отново седя някъде, чакайки нещо да започне. Днес обаче е малко по-различно, защото през седмица имам само по една лекция в петък, но дори сега аз отново чакам в университета, защото по-късно отивам да потренирам волейбол, а спортният център е на пет минути от тук. За съжаление не мога да ходя всяка седмица, а искам най-накрая да започна да влизам отново във форма, но уви...лекциите единия петък са само една, а другия около четири. Помня, някой ме беше попитал защо просто не започна да тичам, както правех до като си бях в къщи и отговора е – СТУД. В града няма стадион, което прави закритите или дори откритите писти, мечта, но пък паркове, колкото искаш. Точно това си казах преди около седмица „Алекс, стегни се и отиди да потичаш в парка”, така както правят по филмите. Това и направих, десет минути по-късно бях замръзнал, заради съпротивлението, което студеният вятърът оказваше, а пък и бях уморен от опитите си да „преборя” с него. За това реших да се поразходя и да направя някоя и друга снимка. Малко по-късно разбрах, че това е второто грешно решение, което взимам в рамките на няколко часа. Питате защо? Както се очаква от неориентиран човек, като мен , се изгубих. Града се оказа по-голям от колкото очаквах , а и доста по лабиринтчест. Двете доведоха до половин часово мотаене по странни улици и тотално загубване на желание да тичам, когато и да било, защото знаех как ще приключа – изгубен. През този половин час успях да обиколя доста улици, които изглеждаха по абсолютно един и същ начин (може да се отдаде на факта, че вероятно съм се въртял в кръг) и единствената разлика беше, че имената на къщите и боята по дървените орнаменти на покривите беше различна. Което ме подсеща да спомена, че тук всяка къща си има отделен пощенски код и собствено име. Хората се затрупват с ненужна информация и ненужно мислене – не само ще трябва да кръщават децата си, но и къщата си, ако купят такава. „Мила, какви са идеите ти за име на нашата...къща? Ако я боядисаме в розово мисли за женско име, но ако се спрем на синъо – за момчешко” това звучи някакси странно излизайки от устата ми, за това ще се постарая никога да не се случи (извод: ще си купя замък, който просто ще носи фамилията ми). Нека се върнем обаче на историята за моето „изгубване”. След като се помотах около половин час успях да видя в далечината часовниковата кула на жп гарата, което означаваше, че бях близо до познато място. Вървейки повече от десет минути обаче, осъзнах, че съм доста по-изгубен, от колкото си мислех. Края на историята е, че когато вече отчаянието ми беше стигнало критични граници, съзрях, че съм на задната улица и се прибрах с идеята, че повече няма да ходя да тичам или да правя каквото и да било по улици, които не познавам.

Последното малко звучеше като оная история, която родителите казват на децата си, когато за пръв път ги пускат да ходят на училище или до магазина сами – „недей да разговаряш с непознати , които ти предлагат бонбонки и те канят в колата си и не се отклонявай от познатия път”, защото ще те хванат и ще ти вземат органите. Разбира се майки ми, съкращаваше частта с органите, което е истината и просто казваше „защото всички искат да имат хубаво и умно дете като теб”. Мисля, че това още от малък успя да захрани моето „не особено добро” качество на себеобзервиране и нарцисизъм. Какво да направя, като съм толкова перфектен....хаха.

Друго нещо, което успя да ме развълнува през изминалата седмица е домашно направената мусака, а по късно и таратор, които изсмукаха около четири часа заедно, но пък си заслужаваха. Сигурен съм, че в края на публикацията ще сложа снимка, само за да ви накарам да се оближете, защото някои от вас не могат да готвят, а аз успях да направя нещо толкова вкусно хаха.

Другото продуктивно нещо, което ми се случи е, че вече съм способен да правя обиколка на кампуса, когато бъдещите студенти идват на някои от дните на отворени врати. Всъщност това е нещо, за което съм доста ентусиазиран, защото до сега не съм присъствал на подобен род срещи, пък камо ли аз да съм този с информацията (а и ще получа тениска с името на университета) и по някакъв начин ми напомня на лекциите, които организирах, до като бях доброволец на БМЧК. За това искам всички да стискате палци първият такъв ден да е скоро, за да не съм забравил всичко, което трябва да кажа и покажа. Главната идея е да си усмихвам и да накарам присъстващите да дойдат да учат тук или да уверя родителите, че децата им ще са на правилното място. Мисля, че ще се справя доста добре, взимайки предвид факта, че убеждавам лесно. Който е успял да спечели спор срещу мене да си вдигне ръката (тук можете да си представите погледа ми отместен от лаптопа, преглеждащ диванчетата на библиотеката около мене; насядалите хора, четящи и пишещи, никой не си вдига ръката извод: отново аз печеля).

Последното нещо, за което искам да ви информирам днес е, че вече официално съм прекарал цял месец в Скарбра, следователно в Англия. Странното е, че ми се струва едновременно много малко и адски много. От една страна имам чувството, че с хората, с които успях да завържа връзки са били около мене с години, а не просто месец. От друга пък, все едно вчера бях във Виенския и ядях пица със семейството и си говорехме какво още трябва да сложиме в багажа ми. Времето е може би най-неочакваната и трудно измерима мерна единица в живота ни.

Сега ще ви оставя да се насладите на великолепната снимка на адски вкусната ми мусака и да си представяте, че е пред вас и имате вилица, с която да си вземете (защото знам, че искате).